Четенето мина добре. Красимира беше сладка, чувствена, мила, иронична, закопа ме с едно от нещата си, което ще й кажа ако някога пием бири отново.
Стефан чете за Моника и себе си. Моника слушаше. И ние бяхме там, може би чете малко за нас. От двете стари книги, малко нови неща, няколко назаем от Красимира. Сини нямаше. 
Той беше като котка, която се протяга, пуши, усмихва се незабележимо, опитва да чете със нисък глас, но от време на време по някое "Ехо" и "Мяу" го издава.
С дългата си коса някак ми се стори че е отново 19-годишен. С очила, на фона на неговата музика, и тази на Туин Пийкс, и други любими неща от плейлиста на въображението му.
До мен един архитект изглеждаше влюбен в красива, феерична поетеса.
Зад мен редактор, който е сериозен и гледа само нагоре.
Мерна се и Парушев с егото и усмихнатото си гадже.
И няколко други познати и непознати почитатели на поезията на двамата.
Важното в крайна сметка предполагам е, че те бяха прекрасни.