Прочетен: 8050 Коментари: 21 Гласове:
Последна промяна: 10.07.2007 16:21
Сред уроците на живота пропуснах задължителния "да се пазя от ново влюбване". Все още се хвърлям... не знам докога...
Ухилената снимка е от приблизително същото време.
Ето и нещата...
........................................................................................................................................
Чета Буковски по трамваите и спирките
и в оня скапан бар, където бирата е лев и двайсет.
А ти ми казваш, че го правя,
защото нямам собствен интелект -
И така компенсирам разликата.
Мило. Сигурно съм твърде тъпа путка,
защото все още опитвам
с мъже като теб да меря нещо,
което и без това нямам...
Но ти не знаеш
как тайно бавно и сигурно побеждавам
и забравям всички музиканти
и чукам бармани, математици и манекени
само за да разбера
дали е 100% безнадеждно
И почти се заблуждавам
стига да не слушам музика,
да не пия и да не чета в трамваите.
не ми е нужно нищо повече от едно малко
и едно чукане в ъгъла на тръгване
без теб.
...................................................................................................................................
Събирам красота от пясъка, крада любов от чуждите разменени погледи и прегръдки, възхищавам се на спокойствието на чуждите приливи, отливи и вълнения и трупам света в празнотата на пустото си сърце.
Когато почти се напълни, се излива от пресъхналите ми очи, от изхабените ми устни и преуморените ми пръсти. Паля и гася надеждата и всяка нощ градя нов план за невъзможен строеж, в несъществуващо пространство, на което ти и аз сме основа.
Проспивам изгревите, остават само безброй залези - знак на несигурното начало и неизбежния край. Ще ти посветя първото си събуждане - с подарък - лишаване от присъствието ми. И това ще е изгревът на несигурното бъдеще - начало на отлива, който ще донесе прилив. Някога...Едва ли ще го дочакам...
............................................................................................................................
Странно как можеш да обичаш
Крайното несъвършенство
Толкова е нелогично,
Че е направо смешно
Още виждам светлината в косите ти
Още гледам поробено пръстите ти
и завиждам на цигарата между тях
Още чувам гласа ти
Още съм на колене пред всяка обида
Готова да съм роб на глупостта ти
И на лошотията
Още боли – не толкова силно-
вече сме толкова други,
но в няколко кратки момента
усещам страха да те докосна
Което значи, че не е забравено
Онова зловещо обичане...
..................................................................................................
С тебе се разделяме бавно
Вървим от началото към края
обречени и объркани,
но някак доволни, и още тогава -
знаещи, че всичко ще свърши.
При това - бързо.
Все едно като в онзи филм
сме се родили старци
и животът ни е надежда
за утрешното слънце –
с една болка по-малко.
Преодоляваме това, че сме възрастни
и ставаме бавно деца.
После - пеленачета
Накрая, както си плачем
върху гърдите на майка си,
умираме.
Край на надеждата.
Край на играта .
Аз и ти така се събрахме -
между другото, на две, на три
само и само да има
с кого да се разделим...
.....................................................................................
Изобщо не искам да те чувам
Вземи си звездите и се омитай-
Изобщо цялото това общуване
Е крайно безсмислено...
Моето минало, мое бъдеще!?
Църквата на Исус през вековете - минало,...
Но да, прав си - емоционално самоунищожителна съм. И освен това, както казва един много любим човек, съм емоционален мазохист.
Истината е, че болката засега е най-големият ми стимул за писане. Голямо вдъхновение, няма що:)) Между другото, и този блог беше направен защото имах нужда да излея едни депресии.
Изкуството и писането за мен са терапия.
могат да извадят толкова неща на показ по начин,
на който би завидял и квалифициран психотерапевт :))
чудя се, ако болката не съществуваше
какво ли щеше да бъде изкуството ни!?
или трябва да се допитаме до вогонското изкуство :)))
Изкуството съществува, за да ни утешава, а само страстите вдъхват живот на изкуството - интересен кръг:).
Трудно е да погледнеш към дълбините на душата си без да изпиташ поне малко болка. Всички чувствени натури до известна степен са емоционални мазохисти.
сега какво - пораснали , играем в театъра на псевдомечтите си .. тогава е било по-истинско ..
Важно е да се променяме и най-вече да надграждаме... Ако си оставахме едни и също щеше да е... глупаво.
04.07.2007 17:29
Когато се научиш да бъдеш истинска част от него, хармонията става реална. И наистина има смисъл във всичко - мъдростта се изразява не в знания, а в умение на тълкуваш света, да го виждаш безпристрастно дори когато лично те засяга.
Трудно е. Уча се.
Ах, как обичам жестокостта на Живота, с която ни бута извън гнездото и удобството.
Добрата птица учи малките си не само да летят, но и да отлитат.
07.07.2007 21:58
д.В. отново
Грешките обикновено се повтарят докато не си научим урока. Ако все пак не става, ето един трик. Когато не можеш да избегнеш дадена грешка, приеми я като полезна закономерно, като нещо ценно. Автосугестия. Има чудотворно терапевтичен ефект. Вервай ми ;)
....и продължавай да се усмихваш!
Хубаво ми става в твоя блог, кара ме да виждам, да мисля света по различен начин, по-широк, разнообразен и многопластов...
...И тук да вкарам мойте депресий...
...живота понякога не е никак шибан, но по-често е направо отвратителен. Лично аз през целия си живот никога не съм бил щастлив, не познавам по-силно чувство от болката и тъгата.
...просто, света си е шибан - това се вижда, от който и ъгъл да го погледнеш. Всичко е противопостаняве на лични персонални вселени, отстояване на лични персонални вселени. Най-валидния закон в живота, е Закона На Лоста - две сили си взаимодействат, стараейки се да надделеят една над друга. от това печели само лоста - става му по-гадно и тежко и изпада в депресия.
...а най-гадно е апатията. в момента съм на това ниво - нищо не те дразни, нищо не те радва. всичко ти е безразлично и си изгубил дори чувството, че времето е спряло. Предпочитам си сладката меланхолия, но незнам как да си я върна.