Над 20 сцени, 400 000 посетители от целия свят, изпълнители от над 40 държави. Десетки барове, магазини, театър, цирк, изобразително изкуство, танц, караоке, барове във въздуха, светлинни шоута, огромна инфраструктура.

Места за хранене, места за почивка, места, където хората танцуват на евродиско върху масите, места, където момичета по мокри фланелки трещят на System of a Down, места, където кришнари хранят посетителите срещу няколко молитви, места, където се спи, прави се любов, танцува се кючек, играят се компютърни игри.

Метрото, улиците, хотелите, цяла Будапеща и небето над нея дишат въздуха на Sziget и още от спирката (на колко езика говорят наоколо?) усещаш прилива на онзи адреналин, който те отблъсква от земята, отваря широко очите ти и бетонира усмивката на лицето ти.

През дългите коридори от хора до входа желанието за първи път да влезеш в устата на фестивалното чудовище прелива. И когато и последният check-in остава зад теб, а ти тръгнеш в посоката, в която те води някой от редовните посетители на фестивала, просто започваш да се носиш по течението.

Фенове, облечени като супер герои, с памперси като бебета, с поли, под които няма нищо (и това ясно се вижда едва когато някоя мадама реши да се снима с тях), бира, Майкъл Джексън на караокето и натровените от ужасяващите звуци бармани на отстрещното заведение, мърчъндайз и задната част на основната сцена.

Имаме време само да установим, че новият огромен спонсор на Sziget – Dreher се зеленее навсякъде и е непоносима пикня на вкус.

Скоро след скоростното ни пристигане пространството пред Main Stage вече прелива (по официални данни над 50 000), а бандата открива с кратък инструментал, който мигновенно подсказва, че през целия концерт внимателно ще следим нечовешката му басистка.

Скоро под звуците на ревящата публика на сцената излиза и самият Prince с кавър на Били Кобъм. Сетът му включва предимно неща от последните албуми, поради което публиката става в пъти по-шумна едва на първия масивен хит – Musicology. Естествено фънк иконата разцепва, масово сме влюбени в Andy Allo, която пее сърцераздирателната The Look of Love, докато Prince й акомпанира на пианото.

Страхотно впечатление прави това, че той не е от звездите, които държат постоянно да са център на внимание и общуването и хармонията с музикантите му качват шоуто с няколко нива нагоре.

След края на основната част следва първи бис, а след това втори, трети, четвърти („Знаете ли колко хитове имам? Май ще сме тук цяла нощ!“). Концертът прехвърля 2 часа и половина, а на сцената в един момент става дискотека от фенове и група.

Междувременно част от публиката (дегизирана в генералски соц униформи) се запътва към шоуто на руските машини Leningrad, но ние, потопени във фънк еуфорията, изчакваме финалния край, след което обикаляме в неголям радиус и опознаваме Sziget, за да го обикнем.

Втория ден стартираме с две американски банди – краят на концерта на Flogging Molly ни потапя в странния стил на групата, съчетаващ ирландски и кънтри фолк мотиви с рок. Следват Rise Against, които с удоволствие изслушваме от по-твърдото и агресивно начало, до ню-пънк и доста по-лекия край, на който тийн фенките се раздват с пълно гърло.

След тях започват Interpol, но 4-5 песни са достатъчни, за да пропуснем леко монотонния и меланхоличен пост пънк и да проверим какви ги вършат ветераните Motorhead. Леми и компания са обявили, че това е последното им турне и сбогуването им с публиката определено не е разочароващо.

После набързо се отчитаме на Suicidal Tendencies (ужасяващо ехо и блъсканица в А38 сцената), които ни предстоят на родна земя дни по-късно.

Хващаме Pulp от самото начало и учудващо спокойно заставаме почти пред предните огради. Истинско удоволствие е да наблюдаваме как поредният голям хедлайнер взривява публиката. Емблемата на бритпопа Jarvis Cocker е торнадо на фона на доста статичните останали членове на бандата. Освен с очаквано завладяващия си глас, постоянно предизвиква с реплики, чувство за хумор, танци, тичане, търкаляне по сцената. На живо Pulp са безупречни и дори и да не си им фен, спокойно припяваш хитовете им и се радваш на оригиналните аранжименти на по-непознатите песни.

В определено добро настроение се изнасяме за Hurts, незнайно защо поставени в сцена с тента, която не може да побере и половината от техните фенове, в година, в която са на върха на кариерата си. Очаквано концертът им е пир на меланхолията, но с неприкрита радост и открито смачкани от тълпата от задните редове отбелязваме, че на Elevation се насладихме на в пъти по-добър звук и пространство за сегашното им шоу.

Вечерта продължава с 3D забавления, класически рок и джаги при Jack Daniels, шумно бягство от фешън хауса в ултрамодерно осветения бар на Finlandia, гледане с отворена уста как млади фенки танцуват на Aqua в съседство и искрено съжаление, че студът пречи на цялостното изживяване в Бар "Мокра фланелка“, където вместо секси момичета получваме цигански тромпетист, който импровизира върху Alice in Chains.

До изгрев сме обходили почти цялата фестивална зона, която е будна, но не и шумна след 2 часа, когато приключва 80% от данданията.

После ставането е трудно, поради което изпускаме по-голямата част от наистина пръскащия по шевовете пространството пред Main Stage концерт на La Roux (последен за турнето им, поради което те видимо са смазани от умора).

Тийн идолите от Good Charlotte пък оставяме на припадащите млади фенки, докато небрежно ги проверяваме от разстояние.

Истинското избухване на фестивала лично за мен се случва веднага след тях. Всички предполагахме, че Kasabian ще направят един от най-силните концерти, но това, което ни връхлетя, надмина всякакви очаквания. Публиката крещи „Get loose get loose“ още преди началото, а на откриващата Club Foot десетки хиляди ръце са във въздуха като по команда.

Адреналинът се качва с хита Where Did All The Love Go?, последван от първото изпълнение на живо на Days Are Forgotten. Не знаем къде се намираме на Shoot The Runner и Empire, а груповото скандиране на Vlad The Impaler и L.S.F. не оставя никакво съмнение, че ще има бис. След него бавно събираме тайфата и единодушно го гласуваме за най-високоадреналиновия лайф до момента.

Естествено оставаме за The Chemical Brothers, чието впечатляващо шоу повечето от нас вече са гледали на Exit 2010. Затова решаваме да го пробваме от съвсем близо и изобщо не бъркаме. Огромният светлинен цилиндър над пултовете на Ed Simons и Tom Rowlands бавно се пуска и експлоадира в неон и цветове с кавъра на Tomorrow Never Knows на Beatles. После: визия, лазери, ритъм, вокали, публика, пот, пого, Do It Again, Get Yourself High, Star Guitar, Hey Boy, Hey Girl, Saturate, Believe и още, още, до края с Block Rockin" Beats.

Тичаме към автобусчето и напускаме още пулсиращата нощна Будапеща в посока Бургас.

Щафетата оставяме на Димитър Събев. Следва продължение!