Лилав, кабаретен декор с огромна видео стена, на която е изписано голямо К – като Кабаре и като Каас.

Всички музиканти са облечени в костюми от 30-те, с ниски цилиндри, с маски-домино и брокатен бодиарт върху лицата.

Невъзможно гъвкава и слаба балерина грациозно танцува хореография със стилизирани елементи от пантомима, чарлстон и суинг.

Музиката започва със звук като забързваща се латерна и на сцената се появява Тя.

И още в първите секунди си мислиш “Такива жени не се правят вече”.

Когато излиза на сцената, всички притаяват дъх.

Слаба и висока, с къса руса коса, изразени скули и огромни сини очи, Патрисия Каас се движи като кукла на конци, дълбоко вживяна в ролята на водещ с жезъл и пластика, която би засрамила повечето жени под 43, на колкото е тя.

По време на шоуто се появява по клин и сако, с вечерна рокля и домино, по пижама и сутиен и с впита рокля от трико, с които ни води в романтичната ретро стилистика от началото на миналия век.

Такъв е и последният й албум – “Кабаре” е поклон пред певиците от 30-те години, към френския шансон, към джаза, който се ражда в бохемски клубове сред цигарен дим и черно бял брокатен декор.

Не минава и половин минута, и Патрисия Каас запява.

Наживо преживяването е стотици пъти по-силно. Гърлен, дълбок, пушачески, невъзможен глас, който не просто чуваш, а усещаш с цялото си тяло, който кара сърцето ти да затупти по-бързо и дъхът да спре.

Започва с един от най-големите си хитове - Mon mec а moi, на която повечето френскоговорящи поне веднъж тайно са се драли в някое караоке.

Следват песни от всичките й албуми – от емблематичния първи сингъл в едноименния Mademoiselle chante le blues, през моментите от живота й в Scиne de vie и откровенията в Je te dis vous до легендарните в англоезичния свят Black Coffee и Piano Bar.

Разбира се, чухме и новия “Кабаре”, както и невероятното й изпълнение на Lili Marleen на Марлене Дитрих – певица, чието присъствие в кариерата й е иконично, защото е едновременно пречка за уникалността й (в началото често й повтарят “Светът няма нужда от втора Марлене”) и в същото време – идол, чиито единствен достоен наследник е Патрисия.

Защото такива жени не се правят вече.

Всяка песен, движение и поглед са невъзможна смесица между екзплозивен сексапил, чудовищен талант, елегантност, грация, човечност, нежност, грубост, женственост.

По време на шоуто всичките й мускули, цялото й същество са в роля, в нереално състояние, подобно на транс, но идеално управляем, хореографиран, овладян.

С всеки тон демонстрира перфектна микрофонна техника, съвършено интониране и фрази, а гласът й и специфичната бленда се проявяват в десетки разцветки и нюанси.

Тя не просто пее – тя музицира, импровизира, играе с глас и тяло и посланията са толкова ясни и силни, че си увлечен без да знаеш дори дума на френски.

След края за всички беше ясно – България никога не е виждала такова шоу на такъв артист.

Защото такива жени не се правят вече.

Не е чак толкова страшно да си бездарен, но не е хубаво да си самоуверен графоман при това положение. За безсмислените клишета и крайно неприятния стил направо не ми се захваща, но поне не се самоцитирай толкова, защото някой може да се излъже да ти прочете два и повече текста и да получи хронично раздразнение.