Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.06.2018 21:44 - Мазохистични удоволствия
Автор: sunflower Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2672 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 13.06.2018 22:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
След като миналата година започнах да тичам, тази реших, че мога да почна да участвам в състезания.

 

Първото, на което смело се записах беше един полумаратон. Там бях с едно другарче, което си намерих за тичане в града и понеже не исках той да се мотае заради мен дадох всичко от себе си да финишираме в прилично време.

И финиширахме. Той беше по средата в класирането, а аз бях в 10-ката при жените. Тогава не можех да повярвам, но сега си давам сметка, че на този полумаратон не бягат много добри състезатели. По-добрите явно са на маратоните и ултрамаратоните, и високопланинските бягания.

Разбрах я тази работа от следващото състезание, на което участвах и това беше така нареченото Балкан рън, в което тази година участва и Дизела и даже постави рекорд.

А на мен много ми хареса идеята да се изкача за пръв път на Ботев ... „тичайки“.

И тъй, след разходките около Шипка предишните дни, Петер Унгарски ме стовари в Калофер и си замина за Унгария, а аз застанах на старта сама и без да имам абсолютно никаква престава какво ме очаква, смело се впуснах в състезанието.

Всъщност имах известни подозрения каква ще е пътеката последните километри от едно  предишно ходене до Голям Купен и затова си казах, че в началото няма да си давам много зор. И тичах с едно прилично за мен темпо, но без да се напрягам, за да пестя сили за после. До към 7-мия километър всичко беше ок, щото нямаше много изкачавания и съм тичала почти през цялото време. Жегичка беше, ама поносимо. И после се почна едно търчане през гората .... повечко нагоре и съвсем малко по равно и надолу, а аз нямам никаква представа къде съм и по някое време започнах да губя другите състезатели от поглед. Ама си викам – има маркировка, все дано не се загубя.

По някое време се минаваше през една поляна от която се откри страхотна гледка към върха и наоколо, аз извадих телефона, снимах си и един от състезателите задминавайки ме ми вика „Браво булка“ :)  ... . викам си сигурно имаше предвид, че не ми пука много за състезанието, а повече ми пука за красивите гледки .... което си беше така - там действително е ужасно красиво. После наближавам едно семейство и докато родителите се отдръпват, за да мина, дъщеричката хвърли пред мен шепа цвят от шипката, който току-що беше набрала. Ей, много мило ми стана и продължих с още по-приповдигнато настроение.

После на една чешмичка попитах една състезателка близо ли е хижа Рай, и тя ми вика – близо е. И се почна едно питане зад този завой ли е хижата или зад другия, но пътеката продължаваше и продължаваше и все нямаше хижа. Минаха 15-тина, после 30-тина минути, после сигурно и 45 минути и няма хижа и това е. Викам си тази мацка яко ме излъга, ама не и се сърдя ... само да се появи хижата отнякъде. Ама няма Рай и това е и на мен започна да ми заприличва на ад цялата история, защото се явиха и едни яки изкачвания и доста поизплезих език. Мислех си, само да намеря хижата и лягам и умирам.

Стигнах я най-накрая тая хижа и там верно си поседнах, пих вода, пих изотоник, ядох, мотах се .... изобщо си дадох една яка почивка, защото макар и да не знаех пътя до върха, бях чувала, че се минава по така наречената „Тарзанова пътека“, което очевидно не щеше да е леко.

Лошото е, че над хижата се сгъстиха облаците и точно на въпросната Тарзанова пътека взе да вали в началото дъжд, а после и градушка. Не знам защо мен не ме уплаши много тази работа, щото жегата повече ме мори, но темпото ми падна рязко, разбира се. Ако трябва да съм честна се влачих 2 часа от хижата до върха, като последните метри щяха наистина да ме убият – едвам дишах и едвам ходех. Но държа да отбележа, че не бях последна и последните бяха с около час след мен J

За голяма моя радост и разнообразие някъде от Тарзановата до малко под върха си повървях заедно с една от състезателките, която беше много готина и понеже и слизахме после заедно – вече сме си приятелки.

Като се добрах до върха  безкрайно щастлива, че мъката свършва, беше вече паднала и мъгла и от върха нищо не видях. Не че е голяма загуба, предполагам. Видях добре туристическата спалня обаче, в която се стоплихме и поосвестихме, докато чакахме и последните, и часа на тръгване на камиона. Не ми харесаха стопаните само, че се скарахме с единия, защото сме се били преобличали в спалното помещение, ама нейсе .... невежи и грубияни сме виждали доста и по нашите ширини.

Тук може би трябва да отбележа, че организацията на състезанието беше страхотна. Имаше възможност да си пратим багаж на върха, което се оказа жизнено необходимо, предвид че финиширахме абсолютно мокри и измръзнали и имаше възможност да си слезем с камион, което беше жизнено необходимо поне за мен, защото бях безкрайно изтощена и бидейки много отворена тичах без щеки, т.е. щеше да трябва да слизам без щеки, което щеше да е убийствено.

Някои от състезателите разправяха легенди, че слизането с камионите било много страшно – друсане, урви, но нямаше нищо подобно .... или поне аз не видях в мъглата. Напротив даже, слизането беше голям купон. Хем имаше една мацка от състезателките, която беше голям шемет и постоянно ни разсмиваше, хем бяха и част от организаторите, с които си говорихме за другите състезания. А и мойта нова приятелка, разбира се. Слизахме около 39 км за 2 часа и половина, но и за миг не ми дотегна или доскуча. :)

 



Тагове:   Калофер,   ботев,   балкан рън,


Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: sunflower
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5598673
Постинги: 1761
Коментари: 12611
Гласове: 39186
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031