Когато волята не е достатъчно оръжие срещу демоните, страховете, тъгата и желанието, има едно последно убежище за изтерзаната душа и то е страданието. Човешко е да страдаш.

Без пози да оставиш отворените рани на времето. Точно толкова дълго, колкото е нужно. И да се надяваш, дори да си сигурен, че то ще ги излекува и че сред месец, година или няколко години ще си спомняш с усмивка всички мисли, гняв, вътрешни монолози. И ще си ги надживял. По-силен.

Страданието е дрога на слабите. И реактивно гориво за силните. Защото само признавайки нищожността си пред вселената, можеш сам да станеш вселена. Това е много по-трудно, но и по-честно и справедливо към самия теб от всички измислици на новото време.

Ако погледнеш на себе си като на човек с право на емоции, можеш спокойно да избегнеш всички приспивателни:
антидепресанти,
дълги срещи с хора без значение,
junk food и junk talk 
кръстоносни походи по барове,
трипове през забравата с алкохол и наркотици,
безсмислен секс,
безсмислен адреналин,
бягства,
завръщания,
заблуди,
facebook, 
телевизия от момента, в който се прибираш, до момента, в който заспиваш...

Именно приемането на несъвършената човешката природа, обречена на загуба, непостигнати мечти, неосъществени желания, недостатъчни възможности, несподелена любов, е пътят към откриването на величието й.

А то се крие в простата детска способност да не се страхуваш и дори да се забавляваш падайки.

Просто защото знаеш, че колкото и да боли, можеш да станеш. И да полетиш.

Значи

"Именно приемането на несъвършената човешката природа, обречена на загуба, непостигнати мечти, неосъществени желания, недостатъчни възможности, несподелена любов, е пътят към откриването на величието й. "


и преди това

"можеш спокойно да избегнеш всички приспивателни на новото време:
антидепресанти,
дълги срещи с хора без значение,
junk food и junk talk
кръстоносни походи по барове,
трипове през забравата с алкохол и наркотици,
безсмислен секс,
безсмислен адреналин,
бягства,
завръщания,
заблуди,
facebook,
телевизия от момента, в който се прибираш, до момента, в който заспиваш... "


ако не разбираш защо тези двете си противоречат, няма да ти обяснявам

ми недей :)

Thanks fur noticing ;)

:-)

Това все едно, аз съм го писала. Понякога се губя за дълго сред тези "приспивателни", но като се замисля го правя, защото изградената в мен ценностна система "вие" от болка ...защото я рушат брутално, очите и душата ме болят от всичко, което виждам, а душата ми едва издържа от болка...от предателствата. И да страшно съм грешна, като се отдам на приспивателните.......но пък когато изляза от тази "фаза" пак вярвам във всичко....и продължавам напред. Ще спра, ще поплача, ще страдам с месеци...но ще си остана аз. Дали ще се справя, не знам. Трудно е, когато си сам. Но пък няма нищо по поучително да спреш за миг в тълпата и да се заслушаш в толкова много бързи и не изживяни емоции и думи на вятъра.