Грехът и изкуплението отдавна са част от голямата тема за Доброто като възможен избор пред човека в представленията на Мариус Куркински. В този смисъл прочитът му на "Ревизор" не прави изключение. В него обаче няма надежда за спасение, а предимно констатация на омразата, тъмната страна на властта, покварата, лудостта, корупцията. Тази констатация се случва чрез ревизия – на безскрупулния, егоистичен и лаком консуматор. Още с началото си постановката ни въвежда в конфликта между сакрално и профанно – огромна икона със златни ореоли, централно разположеният троноподобен стол за градоначалника, около него – застиналите символни фигури в управляващата класа – военният, ученият, лекарят, главорезът… Ревизор е изпратен в града и идването му е сбъднатият кошмар на всички тях. Привидно притесненията са дребните мимики на някой учител и прекалено многото болни, но скоро истинските прегрешения излизат наяве все по-големи и става ясно, че на скамейката-сцена няма невинни. Грехът е лавинообразен процес и всяко малко изкушение повлича със зашеметяваща скорост по наклонената плоскост към дъното. И освен очевидно виновните Хлестаков (Владо Карамазов по къси панталони, напомнящ образа си в "Сирано дьо Бержерак") също набързо от гладен селяндур става лукав измамник, който не се свени да стигне до крайности за още няколко банкноти.

Потъването е пресъздадено и чрез редица промени в декорите (сценограф е Никола Тороманов). Пищната начална картина е лишена последователно от образите на светците и изпразнените им ореоли, лабиринтът на самозабравата от кристални полилеи (напомнящи декора на "Укротяване на опърничавата") също се вдига, за да остави само черните огледални стени на съвестта (или липсата й). В началото героите са сякаш завладени от страха от наказание, а в края остава оголен инстинктът да оцелеят с измама, като удавят другите.

Въпреки че сатиричният характер на пиесата позволява преувеличения и характерност, Куркински не се изхвърля в крайната гротеска за сметка на скечов физически хумор в обичайната стилистика на режисьора. Постановката не клони и към твърде сериозното – драматизмът в ключовите моменти произтича повече от емоционалната музика на Емилиян Гацов (поредна чудесна симбиоза в общата им работа), отколкото от преднамерена дидактичност или подчертана трагичност. Мариус си партнира с лекота с всички на сцената и доверието и удоволствието от общата работа проличава в завършените актьорски изпълнения. Парче по парче пиесата върви без съкращения, с минимум промени по текста и режисьорска намеса във вътрешните му смисли и заложени прочити.

Естествено билети до края на годината няма (играе се в Народния театър). Въпросът е дали звездният състав, познатата драматургия и престижната сцена (основните магнити за публиката) са достатъчни да задържат вниманието върху близо 4-часова постановка, която методично, съсредоточено и без излишен шум оголва най-лошите страни на вечния консуматор. И може ли подобна констатация да издържи субективната проверка на смисъла.

Елена Пенева за Капитал Light

Преди малко гледах Мариус по Нова тв. Много в час ми се стори тоя човек и беше много истински. евала.