В началото - като чифт нови обувки
едната е красива и ми става,
но другата ми прави малки ранички
от всяка несигурна стъпка в света ти,
където нахлувам на пръсти,
особено внимателна да не накалям.

После се здрависвам с болката,
отпускам рамене и се уча да дишам,
прегръщам агонията (и теб)
и продължавам да се надявам,
че рано или късно ще ти свикна.

Не се получава. Раните
стават белези
а после пак рани
и нови белези
и рани и белези,
докато напълно атрофира
всякаква чувствителност към теб.

сега те обувам все по-малко
и по-малко боли.
изобщо... износен си от мислене.

кратко,точно,ясно

интересно-вече ни сравняват и с "чифт нови обувки"
виж с прасета по бих се съгласил :)))
майтапя се-иначе е интересно,хареса ми;
Браво!