Прочетен: 7729 Коментари: 14 Гласове:
Последна промяна: 04.10.2009 09:35
Доста време след като го направихме, най-накрая сядам да го опиша. За всички, които мразят височините, не слизайте надолу, нужно е само да знаете, че това е дълъг и ненужно подробен разказ за 3-дневния поход в Рила миналия месец.
На мен ми беше за първи път, но за сметка на това бях с опитни планинари, които освен че знаеха какво правят, бяха бързи и високи. Това последното го отбелязвам от една страна, за да кажа, че ситните ми стъпчици и малък разкрач (поздрав с последното, ти знаеш кой си) и ми беше трудно да следвам бързото им темпо, а от друга, за да се поклоня на единствената друга мацка, която успяваше без проблем – Миме, ти си мъж, при това – очевидно висок!
Та дружината беше съставена от Бордюра, Херо, Ицо и Киро, мен и Мимето (оле оле). Въпреки мъжкия превес, кудкудякането беше толкова силно, че един задминаващ ни планинар ни попита нямаме ли куче с нас, защото чул лай (специфичния смях на няколко човека от компанията хаха).
Тръгнахме от Рилски манастир към 7 сутринта и крайната точка на прехода беше хижа „Иван Вазов“. Поради болните в компанията (в това число и аз) и забраванковците (най-разсеяният от компанията качи едни доста гадни скали, след като си забрави очилата най-горе), преходът се проточи до 10 часа, при нормални 8.
Качването беше тежичко, особено в началото – първите 3 часа са вертикални и мъчителни. Това, което виждаш, когато не си нагъзен по баира обаче е наистина удивително. Адреналинът ми беше на невиждано високи нива, а аз не съм човек, който живее спокойно.
Колкото по-високо се качваш (качили сме 1000 метра, или даже повече?), толкова по-красиво става и всичко около теб се сменя – въздухът, цветът на камъните (в края на пътуването се върнах с около 2 килограма, това ми е супер непрактична мания), цветята, скалите, насекомите.
Дори скакалците, които долу бяха бежови, на средното ниво бяха светлозелени и огромни, а най-горе – тъмнокафяви и по-дребни. Високите треви ме срещнаха и с няколко наистина странни същества и без да се опитвам да ги описвам, ще кажа само, че аутанът бе винаги под ръка, както и фотоапаратът.
Най-странното и неочакваното, което ми се случи обаче, беше вътре в мен. Оказах се на място, което съм сънувала хиляди пъти и направо се задавих от вълнение. Да, знам, че баирите си приличат, но въпросното място беше скала, от която тръгваше наистина огромен баир, който в долната си част образува супер странна и специфична форма.
Преживях най-мощното дежа-ву в живота си, при това продължи поне час. По-нататък по пътя умората, потта и невероятното щастие ме преследваха почти непрестанно. Затова просто уточнявам, че Рила до момента е моята планина и никоя друга не ме е водила до толкова силни състояноя.
Колкото до физическото натоварване, след като миналата година качихме връх Ботев през хижа „Рай“ и слязохме за 1 ден (накрая не можех да движа единия си крак), Рила си беше напълно поносима.
Вечерта в хижата беше изключително приятно, бирата беше най-сладката, която съм пила, а хижарите ни посрещнаха толкова добре, че им дадох повече цигари, отколкото трябваше, за да ми стигнат до края (а това си е голямо свидетелство за благодарност във втората по височина хижа в България).
На втория ден, след отново сладка закуска и кафе, тръгнахме към Рилските езера.
Около обед стигнахме и държа да отбележа, че въпреки красотата, това май беше най-неприятният момент от похода за мен. Причината – бях толкова подивяла, че хората около мен доста ме издазниха с присъствието си.
Иначе постоях дълго на езерния връх с брутално разтуптяно сърце и пийнах вода от едно от езерата. Никога не съм била на толкова високо място (освен в самолет) и дълго и мазохистично ходих по ръба на пропастта, за да напомпам до край преживяването. От тогава няколко пъти го сънувах...
След това настана "тегавинката" , както казва Херо – 4 часа ни отне слизането от езерния връх и качването на Мальовица. Между двата се спряхме на Еленин връх (не съм сигурна за името).
Мальовица е доста по-трудна за качване от Мусала например, и май е по-кофти и от Ботев (не мога да преценя).
Обаче си заслужава всяка изпръхтяна крачка, дори без да се смята невероятната гледка по пътя, център на която е кибритената кутийка на Рилския манастир сред тъмно зелените огромни хълмове.
Едва ли има нужда да обяснявам каква е гледката от Mальовица.
Това, което е наистина бруталното обаче, е гледката на пътеката, която води от върха до хижата. Мисля, че това е най-големият рационален страх, който съм изпитвала. Защото пътека няма.
Има вертикален склон с камъни, по който наистина, ама съвсем наистина ти се струва невъзможно да слезеш. Е, възможно беше (с точно 3 падания по гръб с високо вирнати крака), но лошото е, че не беше всичко.
Всъщност хижата изглежда измамно близо, а слизането на три тераси към нея си е толкова гадно, че накрая Херо започна да псува планината, защото нервите и коленете му просто не издържаха на оптичната измама.
Малко преди да падне мракът вече бяхме в хижата, но джипиересът ни трябваше да се върне до Елениното езеро (м, да, имам снимка:))) заедно със спасителите, защото явно двойка туристи не бяха успели да направят късметлийски тайминг като нас.
12 часа ходене бяха увенчани със 2 чинии студена леща за всички, защото готвачът на хижата го мързеше да готви.
Но въпреки че се добрах само до няколко зрънца, след това с отворена уста поемах милионите, които бяха посипали небето. Лежах сама на пейката достатъчно, за досадя с молбите и благодарностите си, че този момент ми се случва на всички богове. След което премръзнала, но в чудесна компания, се отдадох на заслужени няколко часа със зеления бог на ментата, към когото изискванията ми бяха далеч по-прости.
Сутринта продължи със селските изпълнения на хижарите, които обаче доста добре реагираха на крещене и заплахи, особено изречени от Ицо, който минути след сутрешната минидрама вече носеше закуските за всички, които преди 5 минути мистериозно бяха свършили, заедно с желанието на готвача да си върши работата.
Тъпите и нахални изпълнения бързо отшумяха след като изпих кафето си на идеална тишина (докато другите правеха наистина най-омразното ми нещо – да слушат музика сред природата).
Местенцето беше една мъхеста седалка на скала, от която се виждаше идилична картина на Мальовица, три цвята зелено под нея, река, над която прехвърчаха пеперуди и която се скриваше зад също толкова мъхести скали надолу по склона. Да, такова място съществува наистина. И изобщо няма да крия, че пуснах няколко солени капки щастие в кафето с 3 течни сметани и 5 захарчета.
Третият, последен ден мина в лежерно слизане от хижата към първата хижа на прехода, откъдето по-късно се прибрахме с маршрутка до Самоков и София.
По пътя надолу сблъсъкът с реалността мина на няколко етапа – първите дразнещи с присъствието си селтаци, първата леля, заради която трябваше да ходим до тоалетна в гората, след сметка от 50 лева в заведението, разправия за един счупен стол в гнусно заведение на Окръжна.
Финално: и тази година преживяването беше страхотно. И въпреки че отдавна съм засвидетелствала безкрайна, вечна и безкомпромисна любов към морето, планина веднъж в годината е задължително. Догодина искам в Родопите.
04.10.2009 02:41
putepisyt ne me grabna, no tova kato 4e li ne e tolkova vajno. v kraina smetka ti si go pisala za sebe si, ne za nqkoi dryg
04.10.2009 14:23
КАКВО Е ТОВА ЧУДО КОЕТО НИ ПОДНАСЯШ И КРАСОТА И КАЗАНО Е..ДУМИ НЯМА..
ЧУДЕСЕН И ПРЕКРАСЕН И ПОВЕЧЕ НЯМА ДА КАЖА , ДА НЕ ГО УРОЧАСАМ!
НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - РИЛА
http://yuliya2006.blog.bg/poezia/2009/08/31/na-bylgariia-s-liubov-rila.389243
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
05.10.2009 10:31
26.10.2009 19:42
03.06.2011 16:44
04.06.2011 10:34
05.06.2011 11:16
06.06.2011 10:10
07.06.2011 16:54