Защото
рано или късно
идва онзи момент,
в който илюзиите се изпаряват
и оставят място на разочарованието
и дори навикът не ни спасява
и разбираме,
че никога няма да бъдем красиви, слаби и съвършени
че никога няма да имаме каквото искаме
че цялата любов на света не е достатъчна,
за да сме доволни веднъж завинаги
че самотата, за която отдавна подозираме
ни поглъща все по-сигурно
че романтизмът от известно време куца
и кънти на кухо сред шамарите
и наближава времето, когато
ще се наложи да си стиснем ръцете за дълго
с тъгата, цинизма и иронията -
верни другари на всички забравили
да летят в облаците
за които земята е  толкова близо,
че крилете им са натъртени.
Защото фантазиите са далече -
в хоризонта на неизпълнените закани и обещания,
на всички грешки към другите и себе си
на симулираната страст
на нуждата и невъзможността да достигнеш до другия.
Защото вече нямаш никого, освен себе си.
Но и това, уви, не е достатъчно.

Каква е тая менструална поезия?

кат съм зациклила от месеци хаха

бива, бива

май целият проблем идва от там, че все по-често забравяме да летим в облаците, а пък то е полезно...друг вариант - гледаш изцъклено живота и осъзнаваш, че това е, друго няма...и си избираш как точно искаш да бъде товато...обаче колкото и да философствам не мога да изцедя отникъде оптимизъм, просто щото това, което и както си го написала е до болка истина и до болка болящо...думите обикновено не стигат, но на теб ти е стигнало, това, което е между думите... :)

"Chronic dissatisfaction! Chronic dissatisfaction! This is what you have!" - Penelope Cruz във Vicky Christina Barcelona
Обичам да се сещам за разни сцени от филми... Та това е сцената от въпросния филм, която много ми въздейства...