Винаги ми е адски интересен инструктажът на стюардесите.

Не мога да откъсна лице от танца им, зяпам ги така съсредоточено, че очите ми изсъхват.

Забавлявам се, като си представям различна музика-фон на различните движения.

Например – слагането на маските и опъването на ластика, който ги държи за главата.

Когато движението ми напомни повече на фелацио добавям приглушени акорди с въздишки, като в порно филм, а когато заприличат повече на надигане на полупразна бутилка алкохол, тече индъстриъл метъл или Aphex Twin с добавка от визията на Кънингам.

Понякога мислено играя на филми с тях и си представям какво обясняват, когато не изпълнят точно някое от движенията.

Ако съзнанието ми е изтощено от ранния час, просто го карам на „Learn to Fly“ на Foo Fighters.

Превъзбудата от началото на това пътуване обаче се бори с прелитащите забавни асоциации, скорошното припомняне на Fightclub не прощава и изплува диалогът за надрусването с кислород и неестествено щастливите лица по картинките на инструктажа за аварийни ситуации.

Отлепяме, вестибуларният ми апарат отказва, а вътрешностите се въртят в кръг, създавайки вакуум, който опъва и думка по тъпанчетата.

След около час вече сме на магистралата с новонаетата кола, а аз спирам да мисля за самолетни катастрофи и се заглеждам съсредоточено в скоростомера.

500 километра.

Не шофирам, а към края на пътуването съм заета да установя контакт с GPS-а, който галено наричаме Цура и я подкрепям, докато четирима други умници спорят с нея, поради което кръговото объркване изглежда ще е безкрайно.

Накрая с Цура побеждаваме и се цопваме насред Венеция, от където един арабин на перфектен английски ни посочва паркинг, билети, корабче (искам и у нас това да е градският транспорт).

Въпреки недостига на кофеин не усещам умора, а съм като навита пружина и от време на време скачам на крака по пътя към Сан Марко. Всичко наоколо е като картонен декор и усещането за нереалност ме дистанцира почти до Китай.

Затова вадя фотоапарата и почвам да цъкам снимка след снимка, без много много да гледам извън обектива.

Освестявам се едва когато стигаме последната спирка на корабчето. Ето ме и мен. Здрасти – подавам крак и се здрависвам с паветата - приятно ми е.

Мечтая за невъзможни неща – да изчезне навалицата туристи и световен мир. Май второто е по-постижимо, затова правя няколко криви снимки на сградите около площада, клякам до проскубаните вечногладни гълъби и навлизаме в тесните улички.

Там навалицата е по-малка, има скъпи и тъпи магазини, а аз отново се отнасям във фантазии за този приказен град без Прада, а с антикварни магазинчета и костюмирани герои навсякъде.

И това няма шанс.

Затова пък има един секси-конголиер, който тъкмо стоварва група японци. Демонстративно заставам и го снимам. Май позира...

След дълги разходки присядаме на вино и кафе. Обикновено ми трябват около 30 минути престой в статично състояние, за да усетя наченки на атмосфера на мястото, където се намирам.

Тук се чувствам като супергерой, който тъкмо е станал смъртен. Сензорите са блокирали и не мога да стигна отвъд онова зад декорите и тъплите, покрили видимите белези на уникалното.

И тъкмо когато обръщам гръб на Венеция, тя забива ножа и раната и до днес ме преследва в сънищата.

Кърваво червеният залез на корабчето на връщане успява да направи и най-обикновената сграда вълшебна. Здрачът опива нещастните туристи и ние, нагълтани със синьо, червено и 5 цвята лилаво, зяпаме с отворени усти и грабим с алчни очи разтуптяващи сърцето гледки.

„О, миг, поспри“ - би извикал поетът, но аз най-прозаично си мисля „Мамка му, трябва да се върна“.

Вълнението ме държи по пътя към третия етаж на паркинга, както и в съня ми по обратния път през Бергамо до Милано.

Лека нощ... Утре сме на планина...

Свръхдоза Италия ;) Звучи добре.

Свръхдоза от гадната смрад която се носи от каналите май?

Малко на чист въздух и ще се оправиш :)

никва смрад не се носи - поне по това време на годината си мирише съвсем нормално. Със сигурност - далеч по-хубаво от родния градски транспорт хъх

много причтно чувство остана в мен...
все едно отново бях там...

байдъуей, наистина няма ник'ва смрад :-)

била съм 2пъти във Венеция, честно точно както го описа, стоиш и гледаш/не мирише ,наистина/!но колкото и да разказваме-Венеция трябва да се усети, има атмосфера тоя град-приказка!пожелавам го на всеки!и на тръгване всеки си обещава ,че пак ще отиде!обещах си го и аз....

Интерестинг, интерестинг :) Харесва ми как опознаваш мястото. Аз успях да остана там само за 10 часа, но през тях успях да изживея едно кратко детство. Първо се насладих отдалече на красивата гледка в далечината през морето- копнях. После минах задължителния туристически мрашрут и едва тогава се отпуснах да почувствам мястото естествено - когато нямах цел, а имах много свободно време. Сладоледът беше малката частичка, която ме победи. Единственото за което съжалявам е че не видях библиотеката, където е сниман единият Индиана Джоунс :P Венеция е от местата, които викат обратно наистина. Пожелавам ти да идеш пак и този път на някое от типичните събития там :)

Бил съм на всички тези места. Познавам работата на Крис Кънингам, живял съм в цяла Европа, споделям душевните ти терзания, макар че ми се струваш малко незряла.
И все пак, искам да те чукам. Какво толкова - поне съм откровен. С колкото и други да си се чукала и да си споделяла терзанията си, с мен ще ти е по-хубаво, защото ще бъда откровен.

Да, Италия, италия и Индияна Джоунс. мерси за коментарите и пожеланията - дано наистина следващия път остана за малко повече!

от кога откровеноста стана причина за чукане? Аз доколкото знам нито споделянето на душевни терзания, нито истината помагат за чукането -друго си е едни юнашки лъжи да изплющиш - все пак чукането, като всяка игра има правила и не мисля, че истината е сред тях:)
Колкото до незрялостта - прав си, дори сега да си седнал.
А принцесата, между другото, си има принц - така че откровенията се отлагат.
Колкото до Кънингам и Европата - яко, радвам се за теб:) и аз натам вървя...

откровеноста никога не е била причина, тя предшества и идва след чукането. Сещаш ли се за какво говоря? За това усещане, заради което повечето интелигентни момичета като теб разтварят крака - че са намерили някого, с когото могат да бъдат себе си, да бъдат истински, да споделят, hence откровени.
Няма да се правя на по-умен, отколкото съм, макар че ми харесваш и мога да продължа да се мяркам наоколо.
Що се отнася до принца - и аз си имах принцеса, пък взеха че ми я отмъкнаха - затова съм странстващ рицар, ако трябва да продължаваме със сравненията. Няма непревзимаеми кули ;)

Накъде в Европа ще ходиш, току виж се засечем и се изчукаме.

da te e*a v inteligentnia neprevzImaem ritzar

Аз бях там два пъти това лято - началото на Юли и средата на Август. Ужасна смрад, ужасна навалица. Бррр! Това място е адски overrated :)

От там Тунис - натурална цигания, ама си има чар и атмосфера. И тук има Indiana Jones experience :)

От там Хелсинки - малко потискащо. Нищо чудно че са номер едно по депресии и самоубийства. (Лошото е че тази Събота пак отивам там. Дано престоя да е в Будапеща поне.)

И след Финландия ме запратиха в Прага - класикаааа! Супер! Цялата западна Европа пасти да яде :)

tazi otkrovennost da ne si q pridobil sled kato prinzesata ti, deto te ostavila, ti pokaza snimka na negur i kaza "aide da ne se lujem " :)))