Kитай за мен винаги е бил по-тъмен и от Индия, що се отнася до начин на живот, проблеми, история и политика.
Това е малко странно, защото целият ми живот е минал в т.нар кирайски квартал на София.
Вярно, у нас той не е така колоритен, като във всеки друг голям град по света (вярвай, китайци има навсякъде).
Всъщност, ако не знаеш, едва ли ще се усетиш, че си в него. Но запомни от мен – всички жилищни комплекси на максимум 5 спирки с транспорт до Илиенци са гаранция, че се намираш в центъра на китайската общност у нас.
Знаците за съществуването им не са видни:
Eдин-два китайски ресторанта.
Едно-две китайчета и трудно разбиращи езика родители в новия випуск на началните училища.
Един-двама азиатци в блока ти - единствените хора в София, които винаги ти се усмихват с лек поклон сутрин.
И съседът, който с пижама на раета – дело на китайската безбрежна конфекционна промишленост - си хвърля боклука сутрин пред натъкмените чакащи за маршрутка.
На фона на всички тези скрити знаци, за мен Китай е нещо между евтин чифт чорапи, пиле в сладко-кисел сос и широка усмивка.
В последните седмици – и шампион на Олимпиадата.
Но тъй като у нас китайски спортисти няма, когато тръгвам да правя проучване за този материал съм като начинаещ зоолог около екватора.
Задачата, която съм си поставила, е да намеря китаец, който да ми разкаже за родината си, защо е дошъл тук, как живее, какво му харесва и какво не у нас, планове за бъдещето.
Все елементарни въпроси, на които, вярвам, всеки би отговорил.
Голямото ми притеснение е да не попадна на виетнамец, затова влизайки в големия безистен, където са 90% от азиатците на Илиенци, питам първия срещнат тук китайците или виетнамците са повече? 90% са от Китай.
Отдъхвам си, леко засрамена, че дори не ги различавам, а по физиономията на запитания все едно попитах тук кои са повече - чернокожите или белите.
След първите 20 крачки пред погледа ми се изпречва компанийка от 5-6 младежа, облечени цветно като в манга-филмче.
Здрасти – поздравявам с усмивка и с много жестове обяснявам какво искам от тях. Не, казват ми и се смеят гордо и унизително с цяло гърло. Срам ги било, и дума не може да става, да питам друг. Изглеждат дружелюбни и с присъщото си журналистическо нахалство вися още 5 минути и се моля за добро и лошо, в радост и беда.
Отговорът е толкова неуклончив, че им тегля мислена майна, докато те най-вероятно ми теглят съвсем истинска, като с ледена физиономия ми обръщат гръб и продължават да си бъбрят на китайски.
Същата случка ми се случва буквално още около 50 пъти в рамките на час – по мои изчисления над 60-70 човека в Илиенци са ми отказали моментално. Само около 1 процент от тях са изслушали какво ще ги питам и са ме отрязали, а един човек, който говореше сносен български се опита да ме преметне да си дам телефона, сега бил зает, но след месец-два можело и да ми се обади.
След 10-тия човек схванах, че няма да я бъде тая и започнах с умолителен поглед да изкопчвам от всеки по нещо освен “не, не иска”.
Ето какво разбрах:
Китайците у нас говорят точно толкова български, колкото да могат да назоват цената на гащите, или чорапите, които продават.
Нито един китаец не знае английски, думата интервю им звучи не по-позната от “смътафръца”.
Китайците имат две състояния на лицето – усмивка, която казва “Много добър, но не ласбила”, или каменна физиономия, която изразява всичко останало.
Мнозинството китайци на Илиенци твърдят, че са законно тук, но нямат паспорт за временно пребиваващ в себе си.
Китайците не обичат да говорят за себе си. Въпреки, че никой техен познат никога няма да прочете за тях в този материал, те приемат факта, че говорят за себе си и семейството си пред чужд човек като срам, обида, нещо лошо и нескромно.
Всички до един твърдят, че ги интересува само бизнесът, нищо друго не знаят у нас.
Когато бях на прага на отчаянието с 6 факта под ръка, един по-възрастен представител на общността ми каза, че имало някакъв съвет на китайците в Илиенци, който съм можела да разпитам, защото говорели български.
Това донякъде ме обнадежди и с бодра стъпка тръгнах към посоченото място.
След като три пъти обиколих ми казаха, че изобщо не съществува нищо такова, но тъкмо да си тръгна засрамена и един човек, явно доловил отчаянието ми, ме повежда из дебрите на необходен безистен.
Стигаме до хубав магазин, с климатик, вътре са 16-годишен младеж и възрастен китаец. Обяснявам му какво търся, той без много да мисли казва на мега развален български “Добре, питай, аз ще ти кажа, но без име, без снимки и без запис. Защото глупости се пишат за китайците, не са верни”
Така ли - атакувам още с първия въпрос. А вярно ли е, че у нас няма умрял китаец, защото ако някой умре веднага друг наследява документите му? “Не е вярно – казва – това са пълни измислици.” Ама аз никога не съм виждала гроб на китаец у нас... “Ами гледай по-внимателно” – казва.
Започваме дълъг разговор, само част от който разбрах и записах на излизане. Най-общо, той ми разказа своята история – дошъл у нас преди 15 години. Тогава имало бизнес. Бил е в Югославия, Русия и Румъния, но тук има най-много бизнес. Било лесно да почне, сега не е толкова лесно. Едва преди 2 години пристигнали синът му и семейството. Синът не ходи на училище, помага в бизнеса.
Оказва се, че децата и тийнейджърите от китайската общност масово не ходят на училище. Поне тези на току-що пристигналите – със сигурност.
Повечето китайци, които работят на Илиенци, имат апартаменти около него. Имат и пари. Не смятат за нужно да знаят за България, още по-малко – да научат езика и да се интегрират. Стига бизнесът да носи печалба, всяка страна е добра.
Питам моя човек “все пак какво мислиш за България – ходиш ли на екскурзии, имаш ли приятели българи?” - “Не”-отговаря с една от онези усмивки - “Ако не ми харесваше тук, щях ли а остана? Харесва тук, вижда бъдещето си тук. Тук има бизнес. То е като с вашите българи, които отива на запад. Там има повече пари, добре са там, това е.”.
Питам го дали не е избягал заради нещо конкретно в Китай – изобщо има ли на Илиенци политически изгнаници?
“Виж сега, аз идвам от село в Китай (почти милион население). От майка ми знам, че няма никакво значение дали е комунизъм, или демокрация – стига да има бизнес. Има ли – значи хората са добре.”
Китайците у нас събират ли се, държите ли се заедно, като общност?
“Не. Само със семейството, защото всеки има бизнес, който да прави. Ако при мен дойде някой да ме моли за помощ за бизнеса, ще помогна. “
Говорим си още много. Аз не разбирам половината от това, което казва, но кимам и се усмихвам, за да продъжава. Накрая ми се струва достатъчно предразположен, за да ми позволи поне една снимка, или име.
“Не, нали каза, че няма име и снимка. Не искам. Не искам да ставам известен...”
