Този град е пълен със спомени - мои и чужди.
Празен откъм много неща.
МИнавам и тук-таме като котки в краката ми се отъркват разни образи
Галят ме, но когато се загледам в тях и се опитам да ги хвана,
драскат с меланхолията към миналото,
която ми е така присъща.

Далеч от всички, дори май от себе си.
Спокойствие се редува с нервност, колкото да си спомня
къде се забравих.
Още нямам време, но мисля, утре да си купя.
ДОри цената да е висока, колкото едни театрални завеси.

В моята лична пиеса тук съм нетеатрална.
Макар че нося очила и шапка,
и се обличам черно-бяло като в стар филм на Чаплин,
съм сама и нищо не ми се случва.
Оставила съм главната роля на другите -
на сцената плача само по време на аплодисментите.

Вчера "Три сестри" ме развълнува прекалено,
"Коко" ми хареса, без да искам да се оженя.

Днес мисля да се посмея с Възгледите на Камен.

Миналата година бяхме тук с един човек,
който каза, че хората са плитки като
мястото, където се разбиват вълните.

Не знам. Аз тук не говоря, нито гледам, нито забелязвам хората.
Даже си стоя в стаята прекалено много.
И се забавлявам по пижама.

Единственият изглед за следващите дни
е да си почина.

И на мен нищо не ми се случва, независимо от цветните дрехи ;)

Почини си ;)