Спрях да пиша в блога си, защото спрях да влизам в нета в извънработно време. Решението се оказа положително във всеки друг аспект от живота ми, може би и за п исането- хаха.

Тези дни изгледах двата сериала, които бях почнала преди няколко месеца. Не е много здравословно да гледам сериали, както се оказва, щото ги предпочитам пред живота (най-малкото ставаш толкова мързелив, че в един момент хората зад кадър наистина се смеят ВМЕСТО  теб).

Обаче пък се видях със сестра ми за повече от половин час и си купих обувки, после със Стефан и  реших да си купя Барт.

Започва периодът от миналата година - когато бях супер, супер щастлива - Влагоевград, Варна, Балчик, тук-там зад граница... Страх ме е, че механично ще се повтори, но ще съм завладяна от носталгия, защото няма да е толкова хубаво.
Но само мисълта, за усещането ме успокоява по американски: "It will be fine!".
OK.

Вчера спориме за приятелството. Или по-точно за това как наричам "близки приятели" хора, с които не се виждам с месеци.
Ами ей така.
Първо, за уточнение, не вярвам в приятелството между жени (защото самата аз съм неспособна на такова с повечето представителки на пола ми), не вярвам особено в приятелството изобщо (поради ред емпирични доказателства за това, че то се изпарява особено симптоматично при определени ситуации), трето - обичам през повечето време да съм сама.
Спора беше за това, че, според мен близките ми хора не са тези, с които се виждам всеки ден. Защото аз с никого не се виждам всеки ден (освен с колегите ми).

Това прави ли ме единак, или аутсайдер? И така да е, ето какво: Има хора, които обожавам, които са част от живота ми, с които са били свидетели, или участници на толкова важни събития, че са неотделима част от личната ми история. С тях се виждам толкова рядко, че човек би си помислил, че сме далечни роднини.
От друга страна, когато се видим си говорим с часове и това е далеч по-хубаво от тъпото бъбрене на хората от квартала (не че имам квартал, нито хора от там).

Близостта не се измерва във време. Нито се отчита с някаква карта, или присъствия. Моите неизвинени към приятелите ми са много. Но и обичта ми към тях ме кара да мисля, че мога да си ги наричам както искам.

И ако прякото ми настояще ги изключва... това значи ли ,че са минало незабравимо и нямаме бъдеще?
Не мисля.

Така че - моля, извинете ми неизвинените и ми звънете по нощите - ще се отзова... струва ми се.
Въпреки че напоследък съм социопат.....
И въпреки че сега си пускам "Окото", на което мога буквално да ритна топа от страх.. хъх

Не можеш да си представиш само, колко много хора се чувстват точно като теб! Поздравления и... благодаря, че ми доказа, че не съм единствен в това отношение...

причина да нямаш възможност да се виждаш с любими
хора, но аз съм на твоето мнение, те винаги си остават любими и близки, особенно ако ви свързват спомени и емоции....
поздрави

ОКОТО си е доста страшничко, но страхотен филм, заслужава си страха :)
Колкото до приятелството между жени - и аз съм неспособна на такова с повечето представителки на пола ми, но има и изключения, с които за съжаление ни делят повече от 100 км. :(

Да, аз съм в такава ситуация от известно време...и се опитвам да си набия в главата, че ако не се виждам с хората често, не значи, че те не са ми приятели, не ме обичат и т.н. Опитите засега са безуспешни...:(

priqtelite sa horata,koito te karat da se 4uvstva6 istinska,kolkoto i dale4e da sa ot teb.I nqma na4in razstoqnieto ili puk vremeto da sa pre4ka da se use6tate specialni edin za drug:)

Това, че си си кръстила блога така ме зарадва. Той е семеен любимец:))

изпитвам това усещане. По-точно усещания, но като го изчетох на куп стана някак си едно - за приятелите, за супер хората, дето са част от живота ми и като погледна назад са като някакви маркери в различен цвят, за неизмерването на близостта, за това да си сам...защото твоят си свят е най-истински твой *неразбираем и далечен за обкръжаващите те в близко физическо разстояние*...

И да - ще звънкам понякога през нощите - като ми се иска да кажа нещо. Като не искам - няма да поглеждам телефона :)

Готино е да пишеш. Даже в блога си :)

но пък времето не позволява да се пие бира на открито :(

д.

мдааа така както сговорна дружина слепи ги ражда и бързата работа планина повдига и койте не работи патки пасе и ... :)))))))))

как да иска човек да е сам като нема по-вдъхновяващо преживяване от тва да се изсипе една суриа народ под предтекст, че навънка нещо валяло и около 20тина човека случайно едновременно минавали наблизо и даже бира си носили по 5 парчета на човек за из път..

Винаги съм се чудела на хора като теб. Не ви разбирам. Ако не си видя/чуя приятелите си поне веднъж в седмицата значи не са ми чак толкова близки. Времето и разстоянието отчуждава хората, каквото и да говорите

колкото сте ми слабост, толкова бързо можете да ме ядосате =]]]
gone mad in 60 seconds ;-D

сега остава да оставиш номер за среднощно отзоваване

"няма нищо по- бившво от бивши приятели
и нищо по- нищо"
Това беше май от Г.Господинов. Странно. Вчера си говорехме за това. Дали е заради пролетта? Не съм си влизал в блога от година. И това е бившо. Хуваба тема, Феликс... И винаги тъжничка. Ти как я караш?

;)

Тони Р.

докато четях имах чувството че аз съм го писала..това е самата истина и аз мисля че не хората,с които си всеки ден са ти приятели..а приятелсвото между жени...такова нещо не съществува..самата аз съм жена и вече см се обедила

Приятелят все пак не е господ , за да се молиш на него и да те закриля , нали ?

Ако сам не се закриляш и господ не може да ти помоне...за приятелите да не говорим....

Да , приятелството е вид близост, породило се в определен момент от живота ни . А не хора , на които да се обесим на врата