Или кой е виновен за Могилино, трагедията във влака и насилието в училищата...

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Неведнъж съвсем безсрамно съм заявявала, че изобщо не искам да знам какво се случва в тази държава.

Това ми е струвало доста упреци от колеги-журналисти, няколко ниски оценки и незаслужен вот на недоверие от преподавател по най-нова българска история (разбирай наизустени знания за всички правителства, министри, вотове на недоверие и доверие и президенти след 89-та) и вътрешна политика (не повярва, че съм взела изпита без измама, защото преди това обявих, че за мен това е безсмислено зубрене).

За сметка на това ми е дарило доста ситуации, в които абсолютен пацифист и крайно аполитичен тип като мен се е измъкнал с най-невинното “наистина нямам представа за какво говорите”.

Наречи ме апатично жалко подобие на журналист, но наистина съжалявам, че имам представа от балканска история и това знание ме докара до няколко сериозни спора около статута на Косово.

И на фона на иначе тоталното ми, нарочно и щастливо безхаберие, наистина трябва нещо сериозно да ми направи впечатление, за да се откъсна от моите си неща и да напиша текст като този.

Е, тия дни се случи. Онова, което събуди такива нетипични за мен емоции е свързано буквално и със ставането от леглото. Започнах да се будя малко по-рано и безсъниците ме доведоха до кафеварката и сутрешните телевизионни блокове.

Всичко започна с дебатите около Могилино, продължи с трагедията във влака и беше регулярно прекъсвано от насилието в училищата. Не инцидентите обаче ме ядосаха (на тях реагирах като всички останали, предполагам). Ядоса ме тоталното безхаберие на българските журналисти как точно трябва да се отнасяме към аудиторията при такива случаи...

За всички отдавна е ясно, че българската журналистика е кампанийна и проблемът на нацията се оказва онова, което пазачите на входа са решили, че е най-скандално за момента.

По тази причина в медийното пространство едни болни деца се размахват наляво и надясно и докато се реши "какво да ги правим", най-зловещият проблем се оказа, че един кмет – заради чист популизъм, или от добра воля – реши да направи къщички за тях в центъра на някакъв си квартал.

Тогава сякаш за първи път злодеите придобиха лице. И това лице, което отнесе цялата вина за Могилино, се оказаха... няколко обикновени човека.

Това се случи, защото явно водещите на сутрешните блокове през деня необезпокоявани спят, за да станат рано и да проповядват морал и човечност в ранните сутрешни часове. Те почнаха да раздават правосъдие с голямата резачка, без изобщо да премерят преди това.

Те казаха, че “трябва да си малоумен”, за да не искаш децата близо до къщата си.

Те се изненадаха, че кондукторите във влаковете заключват вратите.

Те се потресоха, че 5 тийнейджърки са се сбили на улицата.

Без повече цитати, си представи следната ситуация: един селянин – в най-буквалния смисъл на думата – човек от село, с много нисък социален статус и очевидно – не особено изрядна хигиена - пътува пред мен в маршрутката.

Пътуват и една девойка с наднормено тегло, един изключително безвкусно облечен младеж, облят с тонове парфюм и също толкова лишената от вкус негова приятелка. Последните трима в продължение на половин час правят толкова грозни коментари по повод миризмата на човека, седнал пред мен, че дори на мен ми става неудобно.

Мълча си, разбира се – споменах, че не съм активен гражданин. В някакъв момент тримцата изчезват, а човекът се обръща на една страна и се разплаква с такива сълзи, че дъждът отвън се засрами за несериозността си и спря. Утре, повярвай, по-пълната девойка също ще реве някъде, обидена от нечии еротични фантазии за манекенки.

Защото никога не се замисляме какво причиняваме на другите със собствената си безпардонна нагла нетолерантност.

Сега ще се върна на изброените случаи и ще попитам “има ли някаква причина цял квартал за една нощ да събере подписи срещу къщичките и да излезе по медиите твърдо решен да отстоява позицията си?”, “кой точно е виновен за трагедията във влака?”, “нормално ли е тийнейджърки да се бият по улиците?”.

Понеже имам властта да пиша този текст, ще си отговоря сама.

Знаете ли какво си мислят мнозинството българи за Могилино?

Ей, сега ще ви го формулирам: “Тити плаче на екрана, аз ще дам 1.50 по GSM-a и това ще го накара да се усмихва пак.”. Признай си ти и твойта майка също, че изобщо не би прегърнал идеята тези деца да живеят в апартамента до теб.

Признай си, че наистина, ама наистина би дал половината си живот, за да не бъде твоето дете такова.

И ако някаква съвест те гризе за тази позиция, сега ще те оправдая. Ти най-вероятно нямаш никаква идея какви са тези деца, какви са уврежданията им, нуждите, възможностите.

Като снега всяка година, тази трагедия ни изненада, завари ни по бели гащи и с бели петна в съзнанието какво точно се случва. И според мен хората реагираха така, защото никой не си е направил труда да им каже за решението, да има каже за децата, специфичните им нужди и ползата или вредата от тяхното интегриране.

Толерантността за другия е пряко свързана с познанието за него. Доказателствата са във всеки учебник по социология.

На въпроса с трагедията във влака ще отговоря точно с едно изречение:

Ако утре човек се пребие в асансьор във висок блок в "Дружба", "Надежда" или “Обеля” големият проблем и виновник ще бъде същият – ние, които нямаме никакви граждански пориви да си искаме правата и да ги защитаваме (тук "ние" не изключва "аз") и те, които така и не смогнаха да се погрижат за хилядите проблеми с безопасността на гражданите.

За децата можем да си говорим до утре, но явно проблемът наистина беше това, че “имаше кой да снима с телефон” (според една от сутрешните водещи). Ами то по принцип има два варианта – да знаем и да не знаем. Да виждаме и да не виждаме.

Изобщо, хубаво е да си говорим за проблемите на децата, но май по-полезно е да говорим с децата. Не съм тийнейджър от три години и за този период нещата не са се променили особено.

Затова си позволявам да предположа: вчерашната случка в маршрутката, несъответствието в мненията на съдещите журналисти и съдените граждани, недоумението пред проблемите в инфраструктурата и ужасните престъпления на малолетни се случват, защото напоследък сме забравили да общуваме.

Всичко, което идва отвън, си остава там поради невежество. Ако съобщенията от външния свят не съответстват на вътешния ни монолог, пропусквателната активност на съзнанието ни е нулева.

За да излезе нещо навън (извън главата, семейството и аверите за по ракия), трябва то пряко и своевременно да ни застрашава. Ако не е така,  не ни се харчат пари и нерви за профилактика. Дори глас не ни се харчи...

Ето ти и предложението: слушай и говори. И се огледай - плаче ли някой в маршрутката до теб...

вътрешния монолог пречи да чуем истините навън, но това е май една по-сложна система... като се наслушаш на идиотщините (апропо, рядко срещам журналист така искрено да говори за колегите си - винаги, като повдигам темата...при това с конкретни примери, или срещам мълчание, или "абе така ни казва главния, нали разбираш", или някаква жестока агресия - сякаш предлагам журналистически холокост) дето идват от вън, като се нагледаш на лицемерието и безчовечността - затваряш се в себе си - в своите мисли, идеали и мечти, общуваш със своите приятели, почти не те интересува кой навън какво прави. Защото потрошените нерви и време, които някога сме ги давали да правим избори, да подкрепяме този и онзи, да се притечем на помощ и да отнесем едно круше и една съвсем, ама съвсем сериозна мутренска заплаха...са част от нашето неоцеляване.

Е - вярно е, че подобно поведение вероятно не е най-доброто, ако искаш понякога да си мъничко добър и мъничко в час.

Май се случва напоследък повече да говоря. Е - като мога - и правя нещо. Почти не слушам. Като се заслушам, малко е това, което чувам и заради което си заслужава. Обаче не съм се изцяло капсулирал - хора, при това хубави - много.

Абе за много неща си права. Не исках да ти опонирам, макар че случайно може така да излезе. Ала най-много си права за последното! Иначе нямаше да напиша и 1 ред.

А започнах с навика си да се обграждам с розови сърчица, изкуство и да се капсулирам. Излизането от това доведе до.... абе сложих очила тия дни и нищо вече не е същото... :)

понякога се ядосвам на себе си когато се капсулирам. Понякога се ядосвам 2 пъти повече, когато не се капсулирам.

Абе да ти призная, въпреки че съм уж толкова улегнал, че уж зная толкова много и имам отговори на почти всичко (баси, колко гадно звучи и надуто... направо ужас, но пък имах това време в живота и ситуации ... бе това е друга тема), не мога да кажа, че не варирам от затваряне в иглу, където е топло, готино, с прекрасни хора (не...не мисли за онази реклама на водка Аляска!!! :) ) до заставане в челната редица на някой ... карнавал ;) Щото май протестите напоследък са само от идиоти водени. Или аз съм се видиотил в оценките си. Примерно.

Всеки разумен човек го знае и.. си трае. Алогично, но типично е, че образовани, възпитани хора не си търсят правата, за сметка на това, разни индивиди с не особено впечатляващи възпитание и мозъчен багаж го правят, и то често пъти - успешно.

Хора, търсете си правата, никой нищо няма да ви даде наготово в тази държава... Срам, виноват - самият аз рядко тръгвам да си търся правата, въпреки, че съм го правил напълно сериозно и с всякакви средства (и не съм имал неуспешен опит досега). Правете го за себе си, за другите, но просто го правете, защото иначе нещата никога няма да се променят.

Попринцип те чета с интерес, но рядко бих седнал да напиша нещо. Този път, обаче, не можах да се сдържа - браво и сърдечно ти благодаря, че си го написала толкова добре (току-виж повлияло на някого?).

както и повечето тук, случки като тази в маршрутката е имало и преди сто години, Вазов е написал разказ за една подобна история...

Силно ме впечатли следният пасаж:
"наистина съжалявам, че имам представа от балканска история и това знание ме докара до няколко сериозни спора около статута на Косово".

Не, не бива да съжаляваш. Невежеството също е грях, трябва да съжаляват тези, които си нямат представа от историята на Балканите.

Забелязал съм, че мислещите, търсещите, знаещите хора винаги са по-склонни към терзания и самокритика. За разлика от тях конете с капаци си повтарят едно и също и нямат никакви колебания. И след десет години ще използват същите клишета...

точно написано и казано. Дано повече хора се вслушат. Риспект (демек уважение, де)

най-накрая някой да мисли като мен. Евала!!!

mnogo me kefish. za syjalenie horata koito mislqt kato tebe otdavna gi nqma v toq kenef

Впечатлен съм и в същото време много зарадван че все пак има още хора които като ме са готови да изреват "това не е моя свят". Всъщност обаче това е напълно нормално. Живеейки в голям град ние нямаме никакъв избор освен да постъпваме/мислим така. В противен случай ще се побъркаме. Опитай да се разходиш из центъра и да си говориш с напълно непознати както си говориш с най добрата приятелка..... и ще видиш за какво ти говоря. Ти също си така и е нормално. Затова бих живял в малко градче.... стига да имаше такива в България. Или е Софията или е градо-село...

хората в голям град и малък е навсякъде по света! Просто това са различни социални категории в областта на общуването. За жалост ми се струва, че ние - в България още не сме стигнали онова (до къде фалшиво, до къде искрено, но това е друга тема) по-голямо и по-човешко състрадание, обществена загриженост и съзнание, което характеризира обществата на Стария континент на запад от Будапеща ... "Природата" на хората се определя от толкова много фактори, а за жалост сме в период, когато тези фактори хич не бяха "човешки". От друга страна, определено сега е далеч по-истинско от това, което трябваше да гледаме и слушаме до 1989 ... Да - това е друга тема.

Нормално е човек да не иска да слуша - когато слушаш, това което най-често чуваш са именно изказвания като тези, които описа в маршрутката. Чува се само гласа на една прослойка, чието извращение си обяснявам с "прехода" (напоследък се превърна в извинение за всичко, но предпочитам да има някакво обяснение, дори и неадекватно). Другият вариант е да слушаме лекции по "морал" от екрана. При такъв избор аз лично предпочитам да не слушам. От време на време се появяват статии като твоята, които констатират този факт, възмущаваме се за около ден-два и после продължаваме да си мълчим. Както казва една група: "Sad, but true"!

за синхроничността. За това как нещата се случвали паралелно и че нищо случайно нямало. Не я разбрах, може би защото ми я обясняваше колегата -астролог. Обаче две неща ме карат да пиша два месеца по-късно - хубавата варненска дума - авери; и съвпадението на темите. Така че ето на- лек ден и една усмивка повече ти желая.Апропо, феликс не значи ли щастлив?