Обожавам драмата. Обичам да затъвам в сапунената си лична опера и да драматизирам без капка ирония каквото излезе на пътя ми.

Скоро осъзнах, че съм го наследила от баща ми - той каквото и да прави застава на средата на стаята и дръпва крайно експресивна реч подкрепена с почервеняване на лицето и остри жестове на висок глас. После отива да се муси в другата стая.

Мама пък най-обича да казва драматичнара дума "край" (100% наследена от баба ми) след всяко нещо. Например: сега ако не измиеш съдовете - край! Или ако седна някъде, където според нея не е достатъчно подходящо отново с драмтизъм "Край!"
Ха имам милиони абсурдни и супер забавни случки с техния драматизъм, но се оказва, че каквото и да казват учените, децата са произлезли от родителите си.

Тази вечер съм мелодраматична относно миналото и настоящето. По принцип мирната ми и хармонична същност в последно време се разпалва като фитил и май в мен проговаря малкото огнено зодия, дето има...

ХОрата учат право и медицина, аз врещя от 15 седмици колко ми е трудно. Накрая ше вземат и да ме скъсат и положението ще стане толкова трагично, че направо супер забавно.

Някак съм забравила пичовското си чувство за хумор и непукизъм (явно несъвместими с каквито и да било други емоции). А приятелите ми мъже са ми оставили само учудването и подигравките с онези - другите мацки, които се държат абсурдно.

И след наистина зловещото откритие, че след всяко разочарование ме разчувсват песните на руите чалгарки, се оказва, че аз съм една от ТЯХ (тука са драматичните цигулки в стил "Психо" на Хичкок)

Първо исках топлина, а после с течение на няколко години все повече се убеждавах, че видиш ли и аз се муся, правя проблеми, мрънкам и мъркам, глезя се като малко дете и вместо да лапам и опитвам на вкус паяци с момчетията, както като малка, викам в истерия ако се появят около мен.

Още по-трагичното ми окритие беше, че нямам никакво чувство за хумор, което е обект на непрестанни подигравки. ПОради тази липса пиша като партиен деец от близкото минало всеки текст, а от време на време ставам като лирична пуетеса със слова извиращи дълбко от душата й и докосващи всяко сърце, което в топлата вечер се е притаило да слуша нежните капки на дъжда и блаааааааааааааааааааааааах.

Ако има уроци по модерна ирония - записвам се. Само дето аз разбирам това отношение към света, но го нямам. От сапунките ми се гади, но живея в такава. Може би непоправимите лирици и чувсвителни романтици, към които се числя просто не могат да бъдат цинични под определена възраст. След това стават ненадминати...

Това за партийния деец грабва, пък и развенчава всякакви спекулации за липса на авто-мото ирония.
Като се замисля подобна осъзната сапунисаност е абсолютен феномен и заслужава пълна ексклузивност.

:))

А ти, Нав като си изживял трагедиите и драмите около мен да бе разказал някоя забавна история! Като например последната пред НДК: "Изоставиха меееее" хахахаахаа

За какво ти е да бъдеш друга?
Когато хората те обичат такава, каквато си.
Хубавата Елена.
Стига с тези думи. Виж ни - махаме ти измежду думите. Усмихваме се. Дъвчим бонбони. Думите са за хората, а не обратното.
А.

нищо не помни. В такива моменти се сещам как обикновено леля ми ни идва на гости и разказва за детството/юношеството ми, щот в нашто семейство сме целокупно оперирани.

Като се повърна, ще седнем някоя вечер на по бутилка и ще ми разкажеш за всичките ни общи преживявания. А аз ще седя и ще цъкам с език колко хубости са ми се случвали ))

:)
поетеса не се ли пише със О ;)
ако е нарочно, нещо не можах да схвана :)))

Fenix