Това е анализът ми на филма "Обикновен фашизъм". Вълчан Вълчанов го дава за курсова работа откакто преподава и всеки, минал през нашия факултет (ФЖМК, Софийски университет) го е писал.
Аз се постарах доста, видях, че и други са го направили, посмях се на трети и вчера го предадох.
Прилагам няколко други блогърски анализа, които ми помогнаха (в началото мислех да преписвам от тях, но в последствие Никола Шахпазов, бог да го поживи, ми даде филма и си го гледах чинно).
Супер забавен и ироничен анализ на Яко Молхов
Анализ на Юлиан Митев
Анализ на Ясен Ценков
И последно, но не на последно място - самият Вълчанов за филма (1 коментар е култов!!!!!)

Накрая ето ме и мен.

Когато разбрах, че «Робинзон Крузо» е измислен от човек, който никога не е напускал родната си страна, бях ужасно учудена от границите на човешкото въображение. Даниел Дефо - невероятен разказвач и мислител за времето си, доказва една истина, която често се повтаря на западния човек и която, за съжаление, остава неразбрана. Може би трябва да си зададем въпроса защо сега няма Моцарт, Бетовен, Тарковски или Достоевски? Ето един възможен отговор – защото хората обикновено осъществяват една миниятюрна част от възможностите си.

И ако се върна на Дефо, сравнението му с автора на филма «Обикновен Фашизъм» - Михаил Ром би било логично. И то не само защото режисьорът е заснел доста  филми,  повечето от които се развиват в непознати за режисьора страни. Не и защото вроденият му публицистичен усет предвижда събития в Русия много преди те да се случват (например – екологичната катастрофа в Чернобил).

Истинският мислител и изобретател, истиският хуманист е истинска част от времето си и аналитично и сензитивно го осмисля преди всички останали – така той дори може да провиди в бъдещето и да предупреди съвременниците си.
Блестящ пример за това е «Обикновен Фашизъм».

Един от последните филми на режисьора, той е невероятно художествено-документално свидетелство за появата на фашизма в Германия – страна, в която Ром не е пребивавал по време на зараждането му.  Това обаче не му пречи да го осмисли, да му даде нови тълкувания, да изобрети чисто нов жанрово забележителен образец, като едновременно с това въплъти в него ярко политическо, идеологическо и хуманистично послание.

«Обикновен Фашизъм» е в пълния съвременен смисъл на думата "авторско кино", той слага началото и на нов жанр в екранната публицистика - "филма-размишление" и представлява своеобразно философско филмово есе. Жанрово той е и класически монтажен филм (без пролога и епилога), но формата е осмислена и развита с похвати нееднозначно говорещи за голяма творческа и новаторска потенция. Важна е и заложената в него естетика на романа - екранното повествование е подредено в стила на номерираните глави на "Моята борба" - Хитлеровата "Библия на Третия райх".

Всъщност филмът съдържа 16 глави, разделени в две части (първата – с девет, втората – със седем) с материал от 3,5 милиона метра филмова хроника от всички страни, участвали във Втората световна война. Епитафиите на всяка от главите са цитати от "Моята борба", които от една страна са анализирани чисто смислово, от друга – иронизирани визуално чрез тъжни разсъждения и страшни равносметки.

Като цяло, «Обикновен Фашизъм» въздейства във всички посоки – визуална, звукова, емоционална и рационална. Защото „Най-важната задача на цивилизацията е да научи човека да мисли“ (Томас Едисън), но за качественото осмисляне е нужно пречупването на показаните истини през собствения житейски опит, сравнението с личните си преживявания, саморазпознаването и самоидентифинацията със случващото се в художественото произведение. 

Самият автор твърди, че за по-качествено постигане на този ефект е монтирал главите с възможно най-голям контраст при последователността – така той е улеснил възприятието и е постигнал нещо много трудно – филмът да е структурно фрагментарен, но цялостен във мощните си послания. Защото липсата на логическа последователност, съчетана с ясно и светещо послание, е един от пътищата към смислова посока на внушенията.

В този ред на мисли, метафорично филмът може да бъде оприличен на стан, на който режисьорските решения на Ром създават цялостна картина. До края обаче ние гледаме (заедно с майстора, който тъче) само опакото – възлите на смисловите нишки, които по-скоро изглеждат хаотично подредени. След това виждаме лицевата картина, цялото богатство на внушенията, ярките цветове, онова, до което нюансите, смисълът в отделните материи и съчетания са ни довели.
 
Прави впечатление и фонограмата на филма. Всички епизоди са коментирани от самия Михаил Ром. Задкадровата реч те води през опредлени коридори на мисълта, към определено състояние, като самата тя е такова.

Авторът говори спокойно, без излишна ексцесивност (според мен – нарочно търсен ефект на контраст с лудото и крайно поведение на Фюрера, екзалтацията на тълпата и драматичните гледки). Ром постига дълбоки внушения относно човешката природа и корените на фашизма.

Защото той е като дърво и когато се посади на “обикновена” почва израства в двете посоки – нагоре, към властта с мощна външна експанзия, но и надолу – в хората, в незащитения и подложен на най-успешната пропаганда човешки разсъдък. От опит знаем, че когато най-ужасяващите истини са изречени прекалено театрално, те изгубват своя смисъл и внушение. Когато информацията внимателно те води през ада обаче, онова, което се случва в душата и разума е милиони пъти по-страшно.

Във фонограмата прави впечатление и музиката – понякога допълваща и подсилваща визуалните внушения (например погребалните удари на камбана - фон на кадрите на “новите музеи” на Европа (бивши концпагери)), а друг път – тяхна иронична противоположност (веселите игриви звуци по време прегледа на безотговорните действия на европейските крале, докато в Германия се ражда нещо страшно).

Не можем да не забележим и шумовете – тропането при маршируване на немската армия в няколко глави – засилващо напрежението с отчетливия си и повтарящ се до безкрай такт, естествените шумове на тълпата, носещи идеята за неориентираност, неорганизираност и нерационалност и др.

Важни за внушението са и звуковите паузи, секунди тишина за осмисляне по-значеща от хиляди думи.
Ако трябва да търсим главен пресонаж във филма, бих се спряла на три – Фюрера, фашизма и тъплата. Затова сега ще анализирам тяхната поява, развитие и завършен образ...

Започвам с Фюрера. Едновременно смешен и страшен, въплъщение на фашистката идея и нейн символ, една от най-големите личности на 20 век (да се чете без положителните конотация на думата “личност”). За съвременниците си – бог и светлина, за враговете – демон, клоун и необикновен луд, за човечеството... легенда.

Лично моята асоциация е един разказ от биографията на Чарли Чаплин, в която той прави описание на нечовешката ирационалност на поведението му, (изобразена във “Великият диктатор”), завърваща с изречението "Ако тогава знаех какво се случва с евреите, "Великият диктатор" нямаше да го има - не бих могъл да се присмивам на човекоубийствено безумие". И ето тук е връзката с Ром – той достига по-далеч.

За първи път документалистиката надминава смелостта на художественото творчество и си позволява – само чрез кадри от реалността да осмее без угризения пагубната лудост на историческата личност. Такъв е погледът на Ром към Фюрера – едновременно учуден, озадачен от резултата, но и остро иронизиращ процеса. Основен принцип в целия филм е поставянето на въпрос, а не даването на отговор, съсредоточаването върху процеса, а не върху следствието.

В този контекст можем да разгледаме следните глави.

Първата поява на Хитлер е непосредствено след кадрите на купчината човешка пепел – краят в началото, той се ражда като образ, но предваерително обречен на нищожност, преходност, смърт. Той се ражда от смъртта и смърт ще сее. Той се появява след пепелта на невинните. И ако още ще умират невинни, трябва да внимаваме – защото е напълно възможно и да се раждат такива като него.

Изящната направа на кожената “Моята борба” (алюзията с кожите на всички убити, благодарение на идеологията в нея) свършва в ковчег – втори път обреченост в посланието, втори път метафорична смърт.

Да живее победата? Не и в “Няколко думи за автора” – не и на ноктите на хищната птица (в близък план), не въпреки изрепетираната хореография на движенията, които би трябвало да възхищават, вместо да разсмиват (отново си спомнете клоунадата на Чаплин, точно пресъздаваща гимнастиката на Хитлер).

Образът на Хитлер като диктатор може би най-ясно е представен в глава 8 (“За себе си”) с цитата от “Моята борба” “Моята майка беше обикновена жена, но тя подари на Германия голям син”. Азът като център на вселената, азът като крайно и абнормално осъществяване на егото. “Франция, това съм аз” като “Партията, това съм аз”.

„Хитлер, отново Хитлер и пак Хитлер” гласи остроумният режисьорски коментар. А иронията се прокрадва през елементарното заключение, че инструментите на налагането на този Аз всъщност са откраднати от един друг луд водач на фашизма – Мусолини.

Иронията обаче става сериозна само след няколко минути, защото да налучкаш нещо е едно, но да го развиеш до пагубни размери – съвсем друго. Статуи, картини, изкуство. Всичко е подчинено на Фюрера. Като извратено завръщане към Тъмните векове – никакво друго вдъхновение, нито образ, нито отклонение.

Пред него не стои дори въпросът “да имаш или да бъдеш”(Ерих Фром) – той е и притежава – младежта, народа, Германия, а в идеалния случай – и света (глави 10 и 12).  Ром пресъздава всичко това чрез цитати, превод на речи, кадри без коментар. И всичко е ясно – част от обикновения фашизъм е един необикновен човек, който чрез пропаганда и “без да се скъпи на обещания” успява да излъже цял народ...

И като стана дума за народ – идва ред на втория основен персонаж (условно казано) – тълпата.

Образ силен, повтарящ се, развиващ се и въздействащ. Образ, който е пресъздаден като страшна илюстрация на конформизма, който води до загуба на съзнание. В началото - безличен, после - с обикновено, накрая – с  грозно, гротесково и страшно лице.

За да ни покаже как фашизмът е масова психоза, “патология, масово заболяване” (глава 14), Ром острумно представя тълпата по чрез разнообразни похвати, типични не толкова за киното, колкото за литературата – ретроспекция, ретардация, метафора, сравнение, смислови акценти, ирония, алегория и др.

От една страна тъплата е представена в контекста на фашистката идеология (“един народ, един райх, един фюрер” - глава 7), в която всички заедно ядат, пият и заедно копаят. Тук се включва и унификацията на хората (паралелът с комунизма е неизбежен), имитацията на Хитлер от всичките му приближени (смешен момент със скръстените отпред ръце), както и взаимната имитация между фашистките лидери в различните страни (блестяща идея на Ром да докаже, че те са вирусът, заразяващ цели нации, но също подлежащ на привеждане под общ знаменател).

Далеч по-значими и въздействащи са обаче образите на тъплата, която стои под диктаторите.

Забележителен (и любим на мен) похват на режисьора е да представи тъплата чрез четири основни символа на слабостта и неспособността да реагира на агресията – като жена (глава 12 и моментите, в които се обяснява, че всички жения трябва да раждат и да се женят за войници и това е целта на живота им – смешно-страшен момент с доктора в глава 6), като дете (най-често срещано – глави 1, 2, 10, 15, 16), като стадо (глава 2 и 13), жертва (епизодите в гетото и в лагерите на смъртта, както и на труповете в глави 13 и 14, тълпата като жертва обаче приема човешко лице по-късно в глава 14  – в частта със снимките) инструмент (тя просто носи факлите безименна и анонимна в грандиозното шествие в глава 5).

Но ако тълпата е безлична и слаба, то когато се покажат индивидуализираните образи, ужасът изпъква като част от всеки човек – и това е наистина страшно.

Така усмихнатият войник, който се снима с жертвата, групата, които стоят гордо сред послана с трупове земя, управителят на концлагера (забележителна ирония и сарказъм в монтажа и редуването на снимките “на работа” и “в къщи”), снимките на загиналите евреи, лудостта в погледа на разплаканите “от умиление” жени при срещата им с Хитлер, озверелите лица, които операторът е подбрал при поредното снимане на манифестация в чест на фюрера, разголените еврейки, наредени за разтрел, недохранените деца в лагерите – това са другите истински лица на фашизма.

Тоест – ако тъплата  стои срещу Фюрера в голямата картина на обикновения фашизъм във филма, отдалеч тя е неспособна да се противопостави, но отблизо се оказва достатъчно индивидуализирана и направила своя избор.

Тук противостоят тези, които не са се съгласили с режима (Ром дори на казва имената им – виждаме само снимки - те да бъдеще, надежда, олицетворение на доброто, което ще гарантира, че винаги някой може да каже “не”).  Но противостои и идеята, че фашизмът не дава избор.

Голямото внушение на филма е, че всъщност, макар масова болест, той дава възможност на всеки отделен човек да му противостои. Затова е обикновен – защото кара обикновените хора да правят необкновени неща, възприемяйки ги като ежедневие. Тези хора се крият зад общото, но голямата им вина е отказът от отговорност, ламтежът за власт (презъсдаден във филма и чрез образите на германския подкупен президент, европейските управници, смешната и абсурдна идея за бедрата и черепите на избраната арийска маса).

Какво е фашизмът във филма на Ром – болна мечта за победа и господство, унифицираща стихия, зло, тласкащо към по-голямо зло, разрушение на материални, човешки и културни ценности (книгите и липсата на интелигенция в глава 5), широко затворените очи пред великите умове (глава 6), фабрики за смърт и абсурдни фантазии, невъзможи твърдения, които, показани с кодове, се превръщат в надписи на флагове и мерници на машини за убиване. Тoй e дееволюция, която превръща homo sapiens от homo faber през игровия принцип на homo ludens (споменатите кодове) в homo deliro.

Всичко това във филма е рамкирано с едно гениално противопоставяне – на детската невинност. Съзерцанието й и редуването на нейните образи отпраща към два основни посоки на внушение на Михаил Ром.

Първата е, че децата, както и хората, са първоначално добри – средата и обстоятелствата ги правят жертви или насилници. Невинността е единствената вродена добродетел, която човечеството дори не се опитва да съхрани.

Втората е, че децата са тези, които трябва да помнят, да знаят и да бъдат на всяка цена предпазени от повторяемостта на кръговата история (Бердяев). Всъщност ако погледнем теорията за времето на руския философ-екзистенциялист, чрез филма си Ром апелира към историята – линия, прогрес, без повтарящи се грешки и с мъдрост, правопорпоционално нарастваща с числата, означаващи годините.

Той иска да бъде забравен фашизмът, да е бил просто история-точка, грешно и случайно събитие. Но не е сигурен, че ще е така. Затова използва символиката на златното яйце (глава 16) – основен елемент в приказката на детето, то представя възраждането и повторението, периодичното обновление; съдържа зародиша на бъдещата проява.

Затова е и светещият край на незавършената 16 глава. Историята продължава да се пише...

Готин анализ. Все пак изглежда сред преподавателите в журналистиката комунизмът не си е отишъл. Доста качества има филма на Ром, но по рождение и същество е пропаганден филм на комунизма. Което е много цинично. Тук думата пропаганда я видях само по отношение на фашизма, но като го прочетох и Вълчанов какви ги е редил - явно линията е политически коректна.;)

Гледах "Обикновен фашизъм", когато бях ученичка. Не помня детайлите, но помня усещането и до днес. Аз рядко помня.
Помня и "Песня О Буревестнике" на Горки. В оригинал. Звучеше ми като симфония на Бетовен. И ме опиваше. Наскоро споделих своя възторг с един професор по математика. Той изригна като Везувий какъв предател и т.н. е Горки, този текст е възхвала на комунизма. Ами да, така е. Само, че аз бях успяла с моятa детска интуиция да открия нещо отвъд. Нещо отвъд предрасъдъците и аналогиите. Нещо истинско, нещо носещо мъдростта на вечността. Такъв е и филмът. А хората ( в лицето на Вълчанов). Повечето са рожби на своето време.
Благодаря на felixkotkov за страхотния анализ.

знам аз че ти знаеш (какво отрицание на Сократ:)))). Днес ще съм с вас виртуално и ще слушам хубави хора по радиото:)

Анализът е чудесен. Изключвам само напълно неуместния пасаж, в който се говори за паралел с комунизма "(Тук се включва и унификацията на хората (паралелът с комунизма е неизбежен)", но за да не се пишат подобни неща трябва добре да се знае какво е комунизъм...
Днешните млади хора не четат класиците на марксизма, впечатленията им се формират от нелепата пропаганда, която бълва вече 19 години и затова често се получават такива недоразумения.
Защото никога в комунистическата идеология не е ставало дума за "унификация на хората", това впрочем се вижда и в самия филм, който изключително ефектно и основателно използва комунизма като антитеза на фашизма (две противополжности, защото социалистическата идея е най-благородната, а фашистката най-антихуманната).

Лава,
Въпросният професор по математика може и хиляда пъти да изригне като Везувий, но от това ни най-малко няма да пострада репутацията на Горки - един забележителен и изключително човечен писател, който през целия си живот е верен на социалистическите идеи. Не само Горки, а и 90% от значимите интелектуалци на 20 век са социалисти/комунисти. С леви убеждения е и огромното болшинство от интелигенцията по света.
А мракобеси като избухливия математик не са ново явление (да си припомним Маккартизма в САЩ), но за съжаление в последните двайсетина години те получават изключително широк простор за изява у нас. Това ни най-малко не прави мнението им миродавно, защото една лъжа повторена милион пъти няма да стане истина.
Ще завърша с една чудесна мисъл, която Пейо Яворов споделя пред професор Асен Златаров: "За социализма аз имам чувството на вярващия: единственото човечно и светло учение на новите векове си остава той".

мислех че ясно съм казала, че тук анализирам филма. За мен също е ясно, че комунизмът и социалните политически системи са системите на бъдещето. И всъщност съм чела класиците в теорията. И нямам предвид само Маркс и Енгелс.
Унификацията на тъплата в случая е анализиран като подобен с комунистическата унификация в следния контекст:
Във филма тълпата стои пред Фюрера, скандира припада и реве и този безличен боготворящ образ пряко кореспондира със съвремиеро на филма - Сталинизма и ленинизма. Когато Другаря на другарите излиза на червения площад и отдолу цял народ, цял свят, цяла партия. Ей това не можеш да го обориш. Двете системи (приложени на практика) са доста подобни...

Поздрави за анализа,felixkotkov! И аз като lava съм гледал филма много отдавна, но той се е запечатал в съзнанието ми!

Съгласен съм с уточнението, погледнато от този ъгъл може да се намери сходство в масовите мероприятия, но бих изкал да допълня, че въпросният феномен "тълпата стои пред ***, скандира припада и реве и този безличен боготворящ образ" го има и в култа към рокзвездите, кинозвездите, религиозни водачи, политически лидери от всички точки на земното кълбо и т.н.т. Съвременна на филма например е и истерията по Beathles...

Благодаря, че си ме споменала. Този анализ, образно казано, ми "изпи кръвчицата". Наложи се да си припомня из основи биографията на Михаил Илич Ром, а също така и неблагтополучията с брат му. Наистина, да се дава в продължение на 20 години един и същи филм за анализ си е посто "подвиг". Учителите на нашите учители (К. Новакова, например) се смееха, когато разбираха кой филм анализираме по киножурналистика. Шегата настрана, ценното ще бъде да се види как през десетилетията разбирането на "анализаторите " еволюира.
Твоят анализ също е посилна лепта в това направление. Бъди жива и здрава. Чакам да ми се обадиш. С приятелски поздрав Юлиан Митев.

Хубав анализ, наистина. Благодарности на блогърите! От помощ е, особено когато ми предстои да размишлявам над филма :)

Много ми хареса анализа - браво!

Присъединявам се - браво !

Много подробен анализ на филма, справила си се чудесно !