Ние сме малки деца
които се лутат наоколо.
От време на време порастваме,
но само за да си играем до по-късно
да не ни прибират за досадното лягане.
Мисля, че се превръщам в проза.
а бях поезия, бях.
Сега вместо музика
на вратата на хладилника виси отварачка.
А вместо скъпоценни камъни в къщи се търкалят кестени
Есента не е без значение
аз съм жена без значение -
така казах на един човек
и дори не дочаках да започне да отрича.
Така разигралата се ситуация
всъщност е доста типична.
и доста хора познават гърба ми,
оставящ недвършени недоразумения
защото сам е не дотам разумен.
Питам се дали е без значение,
че една скорошна вечер ми омекнаха краката?
Че ми се разтуптя сърцето?
Че повярвах и че в момента съм щастлива?
Че в момента летя.
Че стомахът ми е свит, както не е бил толкова отдавна.
Че от години не ми се е случвало толкова специфично нещо
До няколко дни всичко сигурно ще свърши.
И отново ще имам време.
Но ние сме деца,
сънувай
аз съм горе горе
танцувам с тихи стъпки
и отново мечтая, представи си, отново мечтая.
А съновникът предвижда:
Ако танцуваш насън, ще се влюбиш.
И нищо не може да ме разубеди,
че възглавницата ми цъфти
че нещо идва.

когато се прибирам през нощта
нещо винаги шумоли в тревата и ме изпраща до вратата.
Напоследък късните прибирания са съпроводени от странни видения.
Струва ми се светло. Светло е, не искам да си лягам.
Не искам да си тръгваш.
Не искам да те няма.
Искам те.
А още дори не си идвал...

Денят на мойта смърт ще е чудесен.
От вчера ще го знам. Ще бъде днес....
А защо такава асоциация?!? При теб има желание, стремеж за живот...
п.п.И въобще не се превръщаш в проза :)) Поздрави!

Време ти е за любов.

.....толкова си истинска тук и това така ми харесва...