Той ме прегръща, а аз тихо го питам: "Усещаш ли крилете ми? Защото чувствам, че политаме...."

Бива ме да слушам тъжни песни.
И да бъда тъжна.
Блъскам си главата
и всичко ме боли.

В следващия момент е тихо.
Около мен бродят призраци
толкова много истории,
че главата ми ще се пръсне.
Тихи са, но се блъскат силно
в стените на сърцето ми.
Тежко е да ги нося всичките
Не мога да ги забравя.
Не знам какво да ги правя.
Ще взема да изпера чаршафите...

Все едно нищо не е имало.
Все едно нищо не е било.
Все едно. Все едно....

Омръзна ми от всичко.
По дяволите всичко, което казвам.
По дяволите обещанията.
По дяволите всичко
И аз се запътвам нататък.
По дяволите.

Той ме прегръща, а аз тихо го питам: "Усещаш ли крилете ми? Защото чувствам, че политаме...."

Ако знаеш колко добре те разбирам сега...

Ти по принцип май добре ме разбираш....

просто погледай небето и си пожелай нещо истинско!

искрено и лично е, но като литература няма особена стойност.

Че ти тука литература ли искаш да четеш???? Чети блога на esen. Там се вихрят литературни вихрушки:) Аз тук не пиша стихотворения. И не съм пУетеса. Виж какво пише в заглавието и подзаглавието на блога:) Творенията си ги публикувам на други места. Тук си публикувам терапията и откровенията:)

...а кое е по-лошо? Да е имало нещо, което вече го няма или никога да не е имало нищо?

п.п. иЗкам коС, Д.

Повечето хора нали знаеш - страхуват се че ако стане нещо прекалено хубаво то ще свърши много бързо и затова нищо хубаво не им се случва. Аз като че ли не съм от тях.. Но всеки край е малко болезнен.... А като се съберат няколко края... не му се вижда края хаха

винаги ми пълниш душата :)