Мда. Преместих се в нова квартира. И е яко. Всяка вечер мяукам срещу луната, сутрин мирис на кафе и свобода ме опиянява и изобщо животът беше супер. Първите 5-6 дни.
Докато не дойде моментът на прозрението – трябва ми компютър. И след предишната ми ода с моя, се случи новата епопея. Този път не е изневяра. А изцяло нов опит за любов...
Хубавата поговорка гласи “С пари всеки може, я да видим без ще успееш ли”. Повтарям си го в огледалото като мантра за амбиция. Решението е взето. Следва уточняване на параметрите.
Значи, казвам си наивно аз, трябва ми пишеща машина с интернет. В най-добрия случай – да мога да гледам филми.
Първо разпитвам най-близките приятели. Въпросът е формулиран много просто “Извинявай, случайно имаш ли стар компютър у вас? Назаем ъъъъ за няколко месеца. М?”. Отрицателно. Много отрицателно. Направо съкрушително.
Следващата идея е да пусна масово поразяващо съобщение. И тъкмо си мислех, че никой няма да бъде заразен от идеята да изчисти удобна табуретка за крака, когато един от красивите ни компютърни гений се отзова и каза, че най-безкористно ми дарява старата си бракма.
Аз си казах, че бих го взела заедно с бившия му собственик, но се ограничих да поблагодаря горещо с потупване в стил “добро куче” и блеснал мазен поглед.
След това се размечтах как сядам у нас пред бракмата и надробявам няколко текста със захар и сол.
В живота обаче нищо не е толкова лесно...
Още на следващия ден Жоро ми казва: Ми сори, обаче.. брат ми обича да си играе и е разглобил целия хард диск на малки части, за да види какво има вътре”.
Вдигам тревога. Ся, поне един хард ще намеря от някъде. Нищо че нямам представа какво е туй животно, как изглежда и с какво се храни.
Обаче нещата пак привидно се подреждат. Има хора за всичко, а човекът, който ми намери хард, е един за всичко, всичко от един. Тоест – намира хард (казва ми “ако ти кажа откъде е, ще трябва да те убия”).
После предлага срещу скромна порция от прословутите ми спагети с червен сос да ми сглоби компа, да го върже, да инсталира XP и да не ходи обут у нас.
Екстрата е, че може да е гол до кръста и да се измаца с нещо, което да прилича на автомобилно масло, така - за разкош. А аз обещавам да се окапя с кетчуп и да се овъргалям в олио и брашно докато готвя. Имаме сделка.
Голяма радост, голямо чудо. Хем ще отида на гости у Жоро, хем ще прекарам една вечер с другия любим колега – Васко, хем Васко ще се изпоти докато носи компа ми до малкото таванче, хем след това ще хапна спагети със специалист, който си служи с отвертката почти толкова добре, колкото с вилица.
Представям си, че съм принцеса, която си е наела прекрасни и умни роби, хаха.
Подреждат се нещата. Но не и по план. Компютърът стига до къщи.
Бива пльоснат върху операционната. Като виден анестезиолог, предвидливо го изключвам от контакта и хирургът почва да свързва жички, кабелчета и други неща. Аз кротко готвя.
До момента, в който всичко е готово и се оказва, че нищо не работи. Освен това сме забравили диска за инсталиране на Windows.
На следващия ден последователно и методично се вътря за нова RAM, и се радвам, че всичко е ок. Вечерта се събираме отново у нас и мъдрим защо, аджеба, с хубава RAM и хубав хард все още на екрана няма сигнал.
Ръгане и вадене на жички (повтарям - жички!). Оказва се, че някъде има проблем.
Този път е видео картата. Следващ ден – съобщение – намирам видео карта.
По дяволите. Пак не.
Така... следваща вечер. Дискът е в наличност. Пускаме компа и хоп – на екрана - “No signal”.
Търсенето става пословично в офиса. Получавам анонимни съобщения (от главния администратор, хаха) “Welcome to the club "My computer is dead"”.
Много смешно, няма що. Не можело нищо да се направи, трябвал стар компютър, защото колкото и да са хубави видео-картата, RAM-a и Harddisk-а, трябвало процесор и дъно от преди 2000-та. Трагедията е пълна... А желанието и нуждата ме побъркват.
Започват мокрите сънища – с монитора седим и се гледаме продължително, дълбоко в погледа му се прожектират романтични сцени....
Пръстите ми докосват копчето за включване, бавно, но сигурно упражнявам натиск, който задейства механизма.
Чувам звука от стартирането на Windows и ръката ми танцува, плътно притисната към мишката.
Слагам клавиатурата върху масата и я галя, след това я взимам в скута си и продължава нашия танц по клавишите.
После играем онази игра, в която въображението диктува толкова бързо букви, че ми се заплитат пръстите, докато натискат различни копчета...
Но се събуждам...
Поглежам заспалия и немощен монитор.
Вдървената клавиатура.
Обездвижената мишка.
Кухата кутия на един изживял живота си с множество неуспешни трансплантации компютър.
На пода ми се въргалят трупове, с липсващи части, за да стане ръчно сглобен любовник - Франкенщайн.
много детайлно. твърде много думи и чувства.
твоя си работа в крайна сметка. )
Успехи! И премини от онирофилми към действителността: един нов комп не е чак толкова скъп:)) Аз успях за 3 години да изплатя 2 и пак домашните ми младши животни рядко ме оставят да си поиграя с мишката:))
Весела спагетна вечер!
ПП: В необясним прилив на откровение, трябва да отбележа че "предишната ти ода" по ми допадна. Но това, че тогава между вас не се е получило не е прична да се връзваш с някой дъртак само заради финансовото благополучие.
24.08.2007 15:27
Мен лично статията много ми хареса, раззвесели ме. А факта, че някои са търсели само секса в нея надявам се не те притеснява, за нашата страна това отдавна е ежедневие.
Иначе отвреме навреме чета твои статии, обикновенно като попаднат в избрани, рядко се ровя в определени блогове, но с ръка на стрце мога да кажа, че винаги ми е харесвал начина ти на писане.
хиихихихиххииххи
