Сутринта се събуждам в зелено. Заминавам далеч, далеч - първо в къщи стягам багаж за около 3 минути, като най-много се бавя с откриването на mp3-ката си, която в крайна сметка така и не намирам.

Стигам като по чудо навреме, нахално влизам последна в автобуса, след Цветана Манева и Васил Михайлов, което ме кара за пореден път да се псувам на глас и наум и да се срамувам искрено.

Тръгваме. Взела съм си за четене "Хазарския речник", но още на 3-тата минута потъвам в дълбок сън който продължава до Стара Загора - в автобуса разбирам, че натам отиваме.

Стигаме. Слизам от автобуса и обувките ми почват да се топят. Жегата е нечовешка, не се диша, не се живее.

Сядаме в някакво кафене под тройна сянка - на сграда, дърво и чадъри. Задникът ми се поти на пластмасовия стол. Фрешът е като чай. В 17 часа все още не мога да хапна и една дъвка - толкова ми  е топло...

Красивите раголени жени в Стара Загора ме карат да се радвам, че нямам член, защото щеше да е извисен като топлия въздух и щеше като слънчоглед да се върти след тях и голите им секси задници. Мъжете в компанията погиват бавно... Или се раждат. При всички случаи не е лесно.

За да се разхладя, излизам на слънце, разхождам се, набивам се в местния Хеликон и си купувам Перейра, новия роман на Алек Попов, една поетична малка книжка на Жанет 45, Миларепа на Еманюел-Шмит, Тераса към Рим на Паскал Киняр. Общо над 30 кинта, което ме кара пак да се псувам за манията си.

Отивам в театъра и се разплаквам - гримьорната е сауна, зад сцената е около 40 градуса, роклята, скоято играя е три ката вълна, поло, без подплата. 

Сядам в кафето до театъра. До мен жена дава инструкции на сина си да вземе четвърт антибиотик и да си пусне вентилатора. От другата страна дъщеря обучава майка си - симпатична кобила със зелена рокля - на английски.

..................................................................................................................................


Сега те чета. 40 градуса.
Покрай мен се плъзва потен светът и желанието
зелената рокля е на път да прецъфти
да се разтвори в мисълта за теб
и да падне.
Гола в Стара Загора
далеч от теб.
Опитвам се да те създам от свое ребро или косъм
защото сме с еднакво ДНК
когато те докосвам
усещане за общо....

.............................................................................................................

Роклята ми е мокра и не мога да я съблека поне 5 минути след края на представлението ми. Вече съм на половината от романа на Алек Попов и не мога да повярвам, че го е писал българин. Нечовешки просто. В следващите дни изчитам дебелата книга и ми се иска да срещна автора и да му се поклоня...

Следва Паскал Киняр. И вечерта в Раднево. В хотела няма климатици. Замествам ги с 5 поредни студени душа.

Сутринта ставам с мисълта, че няма какво да правя. Кръстосвам градчето и накрая намирам една люлка. 3 часа се люлея на нея идва ми идея за книга, която може би ще напиша заради Венци, който прие идеята супер. Ще е за последните 7 турнета на представлението.

Когато вече ми става лошо от люлеене, се опитвам да стана и полата ми се закача на някакъв пирон, огромна цепка и с олющени колене и гол гъз сядам в близкото заведение прегряла от хилеж. Всички, които видяха сцената и задника ми също се посират от смях. Веселба в Раднево - на мой гъз, тъй да се каже.

Обаче хубавото е, че в техния театър имаше климатик. Макар че роклята ми беше мокра, се издържаше.

После - Бургас. Цял ден разходки - до морето и  обратно. Смях до сълзи на най-култовия лапсус на сцена.

Премиера. Цялото политбюро в Армията, начело с Живков - гледат. В първата сцена се чува гръм и партизанка излиза и трябва да каже "Спокойно, другари, гръмна ми пушката". Разбира се тя казва, че й е гръмнало друго нещо, всички изпадат в див смях, завесата пада, втори опит за начало:  "Спокойно,другари! Гръмна ми.." - смях и край на една кариера....

Вечерта цели 2 представления, дочитам Киняр, португалското, поезията и Шмит. Мисията е изпълнена, дори посвирих и попях на едно идеално акродирано пиано, защото играхме в сградата на операта.

Тръгнахме си малко след това.

Може би няма да е последното турне. Ще напиша разказите за досегашните, ще снимам филмче за последното и може би ще имаме завършен мултимедиен продукт - свидетелство за едно грандиозно предтавление и неговия край. Мухаха колко гръмко и смешно:)) Само дето за мен е истинска носталгия.

Осъзнах, че съм израстнала с него - играя го от 16 годишна... 6 години. Талев...

Толкова дълго, толкова дълго....

О, ние много сме си говорили:) То не може през цялото време да тормозя човека. То и за мен би било тормоз, но по други причини:))
Идеята е, че за тези години съм попила максимално от всички. Затова мисля да пиша серия отткстове за тези пътувания - към градове, към хора, към театъра...

мога само да облизвам пръсти :)

а, алек попов си е българче. ама, верно - що не пише като българин. що му трябват тез англ. образци.
ако го срещнеш, питай го тва.)