Смисълът на живота може да е 42, но тук става дума за други смисли - а може би безсмислия, описани чрез странни случки и истории за изнасилвания

Тя се събуди късно. По-късно, отколкото трябваше. По-късно, отколкото беше допустимо. Набързо извърши всички ритуали, включително подскачането в стил “Молитва за топла вода на 11 етаж” под душа, гримиране, лъскане на фаянса с трицветна паста, преобличане около 5 пъти, търсене на телефона, после на ключовете, после пак на телефона, защото го беше “прибрала” някъде докато търси ключовете.

След като процесът се финализира, тя най-накрая метна един поглед в огледалото за първоначална уплаха и зацепи мрака на коридора в стария военен блок.

Пресели се със скърцащата катафалка на Харон в долната земя и тъкмо преди да прекрачи прага с бодра крачка си погледна часовника. Превърна се в panican whyasker (панически питащ се “защо” нещастник) и като Лара Крофт се затича към стоянката за таксита (поради липса на иванка или калоянка за такива).

И понеже беше тренирана в занаята, стигна дотам, накъдето се беше запътила, без проблеми, евтино и безаварийно. За да постигнеш такъв ефект обаче са нужни много тренировки, постоянство и средства. И елементарно комбинативно мислене, за да не повтаряш едни и същи грешки и да се предпазиш от техни нови вариации.

Тя пътува с таксита от много време. Но в последната година, откакто вместо кола си купи камера за снимане – пътува предимно с таксита. Сутрин, обед и вечер. И между тях.  Случват й се безумни неща. Понякога пътува безаварийно. Слага си слушалките, включва mp3-ката и се изключва от външния свят. Друг път решава да провокира – и пита най-нагло "Мога ли да запаля?".

Като последния глупак може и да си сложи колан. Понякога, когато се възхити на музиката, с тих глас моли да бъде увеличена. Не прекъсва чужди монолози. Не изказва своите вътрешни.

Никога не се оказва надупена и рецитираща крайната дестинация с въпросителна интонация на предния прозорец. Винаги първо сяда, а след това, като малка принцеса (позапотена от поредното закъснение), поздравява и казва “Бихте ли ме закарали еди-къде си”.

Тя знае, че 50 стотинки за повикване ти гарантират малко повече безопасност, най-малкото защото се знае кой точно е изпратен за теб и, ако си забравиш телефона или нещо важно в колата, имаш 70% възможност да ти бъдат върнати – един чудесен процент - особено след третото голямо.

И въпреки цялата предпазлиост и почит към правилата, понякога всичко се обръща в странна посока. Ето най-интересните пътища, по които комуникацията й с таксиметровите шофьори я е отвела....

Playboy-ят:

“Леле, виде ли я таа. Много приличаше на предишната ми жена. Аз много жени съм имАл. Първата жена не се брои – зареза ме още кога бехме млади и си зема и децата. Остави ме само у една гарсониера. Ама аз си бех по-добре. Купих си мерцедес – тя затова се ожени за мене. И после – се тоя мерцедес привличаше жените. С тая кола целия квартал ме гледа и газ пикае.

После се хванах с една 33-годишна, ама дето изглеждаше на 23. Много хубава жена, такова, ти казвам. Ама знаеш ли каква история. Преди, още докато бех женен карам с мерцедеса и я виждам с една къса пола седи на Двореца на децата. И минавам, ама така бавно. И тя ме погледна. После – след години – се качва в таксито и вика: “Помня те аз, преди години от един червен мерцедес ме гледаше” - страшно викам – и аз я помня. И тя беше женена, ама леле, изстиска ме. Само пари искаше от мен и ебане. Ама аз й ги дадох. После, нали знаеш ние как сме – сега си тука, ама после – у Люлин. И сичко може да се види. Тя не беше само с мене и мъжа си – тя навсякъде ходеше и все пари, скъпи дрехи и така.

После ходех с една 40-годишна, ама като на 30. Журналистка, с едни такива цици – като се качи у мерцедеса, се едно съм Ал де Ниро и само я возим, се едно не спиме у едно легло. Ама махна се и тя с детето. Сега съм си харесал една друга. И тя ше е моя. Айде бе, нема да ми плащаш – забравил съм да пусна брояча. Нема нужда, красавице! Лек и на теб...”

Братото и мустака

Добър вечер! Накъде сме? А, в Толстой. Блок? Да, знам го той е до училището. Не е ли? А добре, е - ше ми кажеш. Ма много си хубава, госпожа. Аз имам син – работи в телевизията – запреличА ми на снахичката, хахахаха. Леле, той ако ме чуе ше се ядоса – вика – нема да се женят.

Много е хубав, я виж тука - снимката му винаги в портфейла – до сърцето ми е. А? Хубав, а? Познаваш ли го? Бе, да, бе, водещ е, вика “тате, пари трябва да се изкарват” и така – учи, работи моето момче. Ама помагаме и ние, не е да не му помагаме. За какво сме на нас ли да са парите – ми то за него е всичко.

Я, глей, Тошо мускула. (спира по средата на Раковска и повежда следния разговор с познатия:) “Оооо, браточка, как е? Кво стана с тебе, бе! Що не те виждам да джиткаш? А, охрана ли си? Абе, брато, пробвал съм – не е за мене тая работа. Седиш си на гъзъ цел ден – умирам аз , нема ли движение. (свиркат му вече за 3 път). Аре, браточка, аз ше си бегам.”...

Криминала

Таксиджията: Вчера излезнах от затвора. Лежал съм още 3 пъти. И ти казвам в момента съм на 6, брато!

- За какво лежа? (колебливо)

Ми, за изнасилване. Като се качеше некоя по-хубавичка – хоп на некой таван на некой блок. Лелей, глей са примерно тая, директно у багажника. Ме те сами си го просат, бе, аз ли съм ги облекъл така – с тия полички и потничета.

- Е, добре, ама сега повече няма, нали?

Ами, само да се качи някоя по-хубавичка за краен квартал, директно я возим на Камбаните и пак ше лежим...

Фенът

Тя се качва на разнебитеното единствено на стоянката такси. Тръгват. Вътре се чуват две поредни песни на Майкъл Джексън. Моли да увеличи, явно не е радио. И тогава започва лудницата. Той набива до дупка уредбата – толкова, че стъклото на таблото се клати от баса. И започва със всички сили да пее върху песните. Така – 5 песни докато стигнат до крайната дестинация.

“Искаш ли да послушаме още песни докато обърна”. Тя поглежда следващата пряка – на 3 метра е – добре – отговаря. Той дава пълна газ, а тя си мисли “Е, като си тъпа, нб ти сега – един бог знае къде може да те заведе”. Той кара половин час из квартала (от крайните е). В 3 часа през нощта. И с надут до дупка “Thriller”. Хората отдавна нямат доверие на непознати, които ги возят със 80 км/час в 3 през нощта из квартала поради споделени музикални любови. Нито на хора, които им пеят “The way you make me feel” на изключен брояч.

И макар че мислите за отчуждението на модерното общество не са й чужди, тя стиска здраво дръжката на вратата и халюцинира каскади от американски екшъни, в които излита от колата в движение и с двойно салто се покрива в храстите около пътя. Всичко обаче свършва благополучно.

Иначе нямаше да я има тази статия....

Хахахахахаха .... няма такъв смях! :)

Отново много добре написано Пенева, от къде черпите тоя хъс...? Сигурно от коктейлите Транс-Балкански-Мъстико- брояч..... :)))

42 е отговор на великия въпрос за вселената, живота и всичко останало, а не смисъл на живота - туй е популярна мисинтерпретация :)

Мъдростта на таксиметровите шофьори е безгранична. Те като едни истински апостоли разнасят народо-културата насам-натам и просвещават попадналите в компанията им и под благотворното им влияние пътници. Било то за времето, състоянието на пътя, футболните мачове, повишението на заплатите, общинската управа - един истински неизчерпаем източник на клюки и информация. Вярно е, че хората най-добре познават себе си, когато тръгнат на път. Таксиметровите шофьори пътуват толкова много, че са постигнали ниво на просветленост, далеч надхвърлящо подобни скучни задачи като себепознанието. Всезнаещи и всевиждащи, те имат мнение и решение за всичко. Няма по-добри психолози от таксиметровите шофьори. Докато ви погледнат вече знаят от кой тип хора сте. "Аз такива като теб колко съм ги возил, ехе-е.." Ако случайно вие не ги заговорите и не ги помолите за съвет с проблемите ви, те нямат нищо против да практикуват reverse therapy и започват да говорят за своите. Всъщност те нямат такива - всичко това е само поза, за да ви накарат да кажете или изкоментирате нещо, по което да ви направят набързо една психоанализа. Неведоми са просветлените им пътища. Точно както са неведоми и пътищата, по които ни водят. "По булевард България ли да мина или през ~insert unknown street name here~?" Но когато им обясниш, че не си тукашен, че не знаеш пътищата, не познаваш града и единственото нещо, което те води през лабиринта от улици е адреса на хотела, радарният маяк в информационния хаос, записан на хвърчащо листче от бележник, тогава те - като истински спасители - те превеждат през същият този лабиринт от другата страна до познатите плочки и познатата висока сграда. Кимат приветливо за довиждане и си тръгват с гордо вдигната глава и остатъка от рестото ти, бързат за да спасят някоя друга изгубена в мрака душа.

по пътя на просветлението, или романа на един таксиметров водач, станал Буда.

И като гледам всичките типове са събрани в един - мен :)
'а те повозим Бритни...?