Както предполагах, обвивката ми изобщо няма нищо общо с мен. Днес например почти не се засякохме. 

Видяхме се за кратко на път към киното, докато осмислях няколко глави от Кундера, когото още чета. След това бързо се изпарих и затанцувах между капките навън, докато тялото ми самотно се лашкаше насам-натам в трамвая. 

След това се върнах малко след началото на една прес-прожекция - към 4-тия такт от последната написана фуга на Бетовен. С тялото ми заедно се развълнувахме на "Партитурите на Бетовен", който е почти толкова добър колкото "Амадеус " на Милош Форман, поради което заедно с тялото ми решихме, че се нарежда в топ 10...  

След това пак напуснах обвивката си и я оставих сам-сама да се оправя с бютократични шитове.  И тя се плъзна като празна обвивка на паяче из града, и продължи да се усмихва без никой да забележи, че всъщност ме няма. През това време аз постадах, помечтах и помислих.  

Естествено не стигнах до гениални заключения, но за сметка на това, както казва Киро, можеш да твориш само ако си крайно нещастен и депресиран. На което се надявам докато обвивката ми преправя смотани прес-рилийзи, хрупа домати и й се спи.

От време на време спирам да се самосъжалявам и започвам да съжалявам своето скромно тяло и затова се връщам в него и пушим цигара. Не за дълго - почти винаги я гасим по средата и отново се разделяме.

Ебаси якото е когато механиката на действието замества душата. Като в едно стихотворение на Кристин Димитрова: 

ВЪЗМОЖНОСТИ
Къде да отида
какво да направя
къде да отида
какво да направя
в теснотата на кожата си
търся цип
и от отворения
озъбен разрез
ще се изхлузя
по мускули.
Кожата ми ще продължи
да казва "Добър ден" и да ходи на работа
поне още две-три години

Хах ей точно това ще направи и моята:))))