Защо направи „Български разкази“?

Първата причина е, че след спирането на „Сътресение“ бях в такъв период от живота си, в който си мислех, че никога няма да мога да играя. Случиха ми се неща, които ме разтърсиха в живота и мислех, че никога няма да се върна на сцената като актьор. Преодолях този труден период и си казах, че задължително трябва да се преборя с този страх в себе си и трябва да направя спектакъл и да изляза отново на сцената. Помислих си какво би било възможно и в главата ми веднага изникна „Росенският камен мост“ на Ангел Каралийчев. Като мярка, като човечност този текст ми беше на сърце и само него можех да изрека тогава.

Самият спектакъл се развива подобно на „Сътресение“ - от младостта, светлото и хумора, към мистичното, старостта, духа... Но изглежда като негов по-лек вариант...

Да, има такъв момент. По-лек е чисто актьорски. „Сътресение“ изискваше изключителна спортно акробатична форма на мисълта. Играх до над 120 пъти за кратко време и получих в себе си изтощение от изпълнението. В един момент от многото повтаряне се дистанцираш и когато усетя това, взимам мерки. Но той спектакълът беше спрян и по други, лични причини, които си струваха. Беше невъзможно да го върна.

Тогава защо се върна отново към подобна структура в „Български разкази“?

Малко по-различна е. В „Сътресение“ са три части и са три различни образа, пресъздавам ги в детайли. Частите в „Български разкази“ са две. Първата е на неосъзнатото грехопадение, от което произтичат хуморът и атракцията. Битово, неосъзнато, състояние, в което продължаваш да вършиш глупост сред глупост в живота си...

В едно скорошно интервю казваш, че глупостта е най-страшното за съвременния човек...

Може би да, защото той бива оглупяван насила от всичко, което го заобикаля – от обществото, от пътя, който е поел светът. Човек е оглупяван дори с информацията, която получава в огромни количества наготово и хаосът, който тя предизвиква в душата му, е ужасяващ. Той не може да се справи с лакомията към всичко, за което знае.

За това ли е тази част?

В първата част исках да покажа, че въпреки че е весела, глупостта също води до страдание и болка. Също с тази първа част исках да преведа публиката до чистотата на „Росенският камен мост“, като произведение на изкуството и авторов текст. Защото всички други текстове са народни приказки, автентични разкази на хора от Родопите. Но „Росенският камен мост“ е авторски текст. Сложих в началото тези идиотщини, за да поведа хората по-лесно към един изключително труден разказ за сценично пространство, който изисква непосилно усилие за чистота. Без хватки, без кой-знае какво изображение, един вид като отказване от игра. Там не съм образ, а съм актьор, който разказва. Работник. Тази чистота е трудна за постигане. Оказа се дълъг пътят до този мост, да го минеш и да върнеш публиката. Толкова съкровен текст, майсторски излят, без атракции.

Когато говорихме за „Сътресение“ сподели, че едновременно си работил в посока разширяване границите на театралното с втора част в пълна тъмнина и 40 минути статично присъствие в третата, но и си насочил усилията си да овладееш вниманието на публиката по време на спектакъла. В „Български разкази“ пък отсъстваш от сцената в кулминацията. Това част от тази линия ли е?

Абсолютно. В този спектакъл обаче е малко по-различно. Тук не толкова на всяка цена излъчвам, не е толкова раздаване, колкото вглъбяване. Повече искам тя да ме търси и да се досеща какво се случва. Не искам да се разкривам като актьорска техника и като човек. И въпреки че това е една изповед, искам тя да е едно вглъбяване. И на публиката да й е интересно, че трябва да ме следва, изследва и да върви с мен. Искам нишка на внимание, интерес. Това е задачата – да увелича вниманието към актьора. Да не се сервира хумор наготово и страсти на парцали.

Затова ли спектакълът е по-лесен и кратък за гледане?

Може би да.

А израз ли е на това, че все още не си готов да се обърнеш навън след тежкия си емоционален период в личен план?

Да, също. Спектакълът задължително трябва да е адекватен на състоянието на актьора. Защото това е професията – да представяме това, което сме ние чрез образи различни от нас.

На Варненско лято ще се играе и предишната ти постановка - „Отворена брачна двойка“, която е една от най-завършените ти режисьорски работи...

Наистина е така, много е изпипана, много се занимавахме с Веселин Анчев и Рени Врангова и беше много хубаво. Макар че изглежда така весела и атрактивна, каквато трябва да бъде, това все пак е една пиеса за съвременния ужас в обществото. За това изкривяване как е възможно двама души да се обичат, но да имат помежду си договор, че могат да бъдат с когото си поискат. Това ми се вижда чудовищно като доказателство до какво е достигнал човекът, още повече, че това за него вече е нещо нормално. Бездните на ужаса, които могат да се отворят в хората, които са въвлечени в това безумие, или поне в единия от тях, който обича повече. Нараняванията и болките там могат да бъдат много страшни. И е чудесно, че пиесата свършва по един невероятен начин – именно този, които е настоявал на отворената брачна двойка, в момента в който вижда реалността, моментално изпитва болка от това, което се случва и се самоубива. Като един самозабравил се съвременен Ромео, ако щете. Той осъзнава, че вече няма любов. И решителността му много ми харесва – всичко или нищо. Щом няма, да се приключва.

Ти такъв ли си?

Не, защото при мен чувствата са изместени от театъра от ранна детска възраст. Трудно мога да постигна тази сила на преживяванията в друга област. Това важи и за личния план и е болезнено и извратено състояние, за което съжалявам.

Често казваш, че страданието, както и смехът, са човешки състояния и че хората не трябва да се страхуват да страдат, да изживяват нещата...

Сега се чувствам по някакъв начин спасен от „Български работи“. Като човек. Може би не е хубаво така да се говори, това не е хвалба, не е самооценка за свършената работа. Просто усетих от годините, в които съм играл, че самото изкуство просто ми помогна като човек.

Театралните теоритици имат една теза, че успехът на твоя театър се дължи на факта, че той запълва една огромна нужда на публиката – от вярата в Доброто. Онова Добро, което не е релативно, а някак абсолютно...

Вероятно е така, защото това е истината. Има едно голямо Добро. И човекът трябва категорично да го избере. Да се помоли то да му се даде, да го изпълни, да опита поне с всички сили. Да му се даде втори шанс да стане човек, след цялата разруха, която е преживял.

По какво ново работиш?

Направо не смея да го кажа, но да, работя. Ще опитам от есента в Народния театър да поставя „Ревизор“ с голяма част от актьорската трупа. Но и ще изпълня главната роля на Градоначалника. Искам малко да разнообразя личния си пейзаж и да се срещна по нов начин с актьорите, които вече познавам от работата ни в последните години. Да видим на какво сме се научили взаимно. Вече съм започнал режисьорската подготовка.

Често те обвиняват, че в твоите постановки винаги има някой персонаж, който играе като теб. Сега изглежда ще играеш самият ти...

Това е комплимент за мен. Става дума за моя постановка и това, че някой е хванал моя начин на мислене, се изразява и във външна имитация. Не виждам нищо лошо. Това, че другите режисьори не са интересни за имитиране мен не ме интересуват, ха-ха.

Автор: Елена Пенева за Dnes.bg
Виж публикацията тук!