Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
25.07.2010 14:02 - Да докоснеш театъра
Автор: felixkotkov Категория: Изкуство   
Прочетен: 3097 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 25.07.2010 14:11


Или сюжет на безсюжетната Международна програма на Варненско лято

****

С годините се очертава все по-ясна тенденция европейският театър, който има амбиции за международна популярност и дълъг фестивален живот да става все по-малко наративен, и все по-физически, по-технологичен, документален или визуално въздействащ.

Фактът, че в последните години с наградата „Нови театрални реалности” на Международните асоциации на европейските театри, театралните критици и театралните фестивали се отличават творци като Родриго Гарсия, Франсоа Танги и Арпад Шилинг и по-рядко такива като Алвис Херманис например, е доста ясен знак за това.

Така театърът, който по презумпция е свързан с контекста едновременно като база за коментар и за интерпретация, се отказва от локалните си социални и политически функции в името на широката публика, универсалната изразност, свободното експериментаторство.

В очертаната тенденция за съжаление е трудно да поместим българския театър. Не защото е на по-ниско ниво (силно вярвам и лично съм се убедила в обратното), а защото почти напълно отказва да работи в документалната или физическата сфера (освен в независимите проекти на компании като Момо, По действителен случай, 36 маймуни и екипите на Станислав Генадиев/Виолета Витанова и Марий Росен/Валерия Вълчева).

По тази причина изключително ценен за средата се оказва театралният фестивал „Варненско лято”, който все по-честно ни среща с чужди спектакли и компании – добри образци за мобилния театър.

Особено силно това бе изразено в тазгодишното, осемнайсто издание на форума.

Този текст разглежда добрите примери от неговата Международна програма.

***

 

В търсене на изчезналия служителе първото ливанско представление, което гостува у нас.

Полудокументално театрално изживяване, той проследява отразяването в медиите на изчезването на държавен служител на финансовото министерство на Ливан. Играе се от Раби Мруе, който е и автор, продуцент и режисьор на спектакъла.

Особеният статус на обявените за изчезнали (нито живи, нито мъртви, нито присъстващи, нито отсъстващи) става основа за разкриването на подигравателното и абсурдно отношение на ливанските власти с обикновените граждани.

Средствата на документалната журналистика са подсилени от театралния език, а в допълнение е въздействащата видео инсталация с три екрана на сцената.

Мруе играе от средата на залата, върху бюро, като ръцете му и публикациите се следят от една камера, рисуваните в реално време диаграми на събитията – от втора, а лицето му, вторачено от сцената в публиката - от трета. Така статичният монолог се превръща в диманично one-man-show, в което човешката трагедия се разгръща като страница от вестник – с черно заглавие, карикатура, снимка и дори – виц. Опасно е когато изкуството превръща дори най-ужасното от живота в забавление. На фона на огромния информационен поток обаче, това е един от малкото начини да го забележим...

 

Хей, момиче“ на суперзвездата на тазгодишния фестивал – Кастелучи бе второто представление, което публиката на „Варненско лято” гледа.

Известен изобретател на нов театрален език, Кастелучи съчетава множество изкуства, видеоарт и текстове, за да създаде пределно визуалните си и силно въздействащи спектакли.

И въпреки че „Хей, момиче“ не е сред най-известните му постановки, никой в залата не успя да отлепи поглед от сцената дори за миг.

Между „как“ (по дяволите го е направил това???) и защо (интерпретацията е изцяло в ръцете на публиката), зрителите хипнотизирано следят как от слузестата, стичаща се маса се ражда голо тяло на момиче. Отначало – механично, а по-късно – уверено в себе си, то размахва горящи мечове, вее черни знамена, плаче зад огромни уродливи маски, оковава голо чернокожо свое подобие с вериги, чупи огледала и рецитира Шекспир.

Уникално съчетаните звук, музика, картина, осветление, декор, костюми и сценично действие ни потапят в необясним океан от възможни значения, всяко от които почти физически ни води през различни състояния. И кожата настръхва от високите режещи звуци, желанието да крещиш се надига от стържещите и дразнещи механични викове, тялото подскача от внезапно плувналата в червено със стряскащ удар сцена.

 

Любов, смърт и живот бяха темите в румънското представление „Лучия се пързаля по леда“.

Направено от един от най-нашумелите млади румънски режисьори – Аду Африм по пиесата на една от примите на модерната румънска драматургия – Лаура Черниаускайте, то е пъзел от истории за началото и края на любовта, секса, прошката и ревността. Поставени между двата полюса на ураган от емоции и застрашени от сянката на самотата, образите в нея са модерни, изпълнени със самоирония, едновременно стереотипни и неочаквани. Жена, която прави секс с млад и сексапилен любовник, докато съпругът й е на смъртно легло. Лучия, която се пързаля по леда, защото е влюбена непознатия на гишето за кънки под наем. Съпругът й се храни с предмети, косми и остатъци козметика, които е забравила из къщата след напускането си. Съпругата на продавача на гишето, която никога не е можела да се качи на кънки – влюбена в своя бъдещ пилот, който скоро трябва да роди...

И всички истории, които се раждат помежду им в смешно-поетичен спектакъл за любовта и мястото й в живота – между думите, абсурда и истината.

 

 

Международната програма продължи с танцовия спектакъл „Да докоснеш пода с глава“. Варненската публика, подобно на софийската изпрати постановката на крака след многократни бисове.

„Да докоснеш пода с глава“ е елегантен, комичен, въздействащ и силно експресивен музикално-театрален експеримент, замислен като израз на вечното желание на човек да намира винаги по-трудния път към решението на задачата.

Хореографията на Якоб Стейдж и Каспер Равнхой показва това, като довежда движенията на актьорите в крайностите на природното и анти-логичното. Оригиналният им танцов език е предизвикателство за тялото, особено за това на главната акриса – малка жена, която демонстрира безумна пластика и акробатични умения, обикновено непосилни за хората с нейния ръст. Триумфът на волята, съчетан с великолепието на изпълнението беше безспорно сред най-вълнуващите и трогателни елементи в спектакъла.

В “Да докоснеш пода с глава” експресивни танци се съчетават с хиперболизирани хумористични диалози между мъж и жена – предизвиквайки смях и забавление

Трябва ли да напуснеш някого заради вкуса на спермата на другия? Или фактът, че не те слуша, докато се прави на куче, е достатъчен? Искаме ли изобщо да разговаряме? Колко пъти трябва да кажем “обичам те”, за да ни чуят?

Спектакълът определено дължи огромна част от въздействието си на музиката наживо, написана и изсвирена от група VALRAVN и тяхната вокалистка, напомняща ексцесивното, чувствено и технично пеене на Бьорк.

Фолклорни инструменти с електронни семпли и нежен женски глас се съчетават магически с ефектно осветена сцена, на която четирима танцьора демонстрират предела на възможностите на тялото със салта, премятания, забавени движения.

Силата в хореографията на датчаните безспорно е в дуетите - общуването на телата и партньорството им. Типични за тях са и повтарящите се елементи, от които изведнъж се разбива цялото. Това се случва понякога математически пресметнато, друг път – чувствено изживяно, но винаги – за да се роди нещо ново.

Компания Мют определено знае как да накара публиката да ръкопляска. И публиката няма нищо против.

 

Подобно на „Да докоснеш пода с глава”, и въпреки уточнението в заглавието си, Черен Петър (не концерт) на швейцарската компания "Дрифт" всъщност представляваше точно концерт, но въдействащо допълнен от изразните средства на театъра. Проектът съчетава електронно създадена музика с живи звуци на предмети от бита. Ритъм и тонове се генерират от подобрения и модификации на различни електрически уреди – машина за кафе, прахосмукачка, домашен робот.

Дисхармонията на високите нива на заобикалящия ни ежедневен шум е интересно пресъздадена в музикална хармония. Траковете са генерирани от трима актьори-музиканти, облечени в черни палта. Поведението им, напомнящо това на маргиналните клошари в „Краля на рибарите“ на Тери Гилиъм, или във филмите на Жан-Пиер Жьоне е едновременно човешко, но и механично, в съзвучие и синхрон с това на машините, които управляват, но и които понякога управляват тях.

Освен чисто музикална част, представлението е изградено и върху специфична хореография и сценично движение, тъй като генерирането на звук често е свързано с прикачени микрофони върху облеклото или част от тялото на актьорите. Внимателно са изследвани възможностите за композиране в реално време за постигане на максимален ефект – почти физическото усещане за плът при различни манипулации на хартия, потупването върху микрофон, напомнящо сърдечен ритъм, свистенето на пара, подобно на вопъл и изпускането на въздух, напомнящо въздишка.

Между физическия театър, звуковия пърформанс, DJ–сета и музикалния концерт, „Черен Петър (не концерт)“ определено ни показа възможно най-доброто събирателно на експериментално изкуство, чиито елементи сме виждали и у нас (спомни си Mediabox на Антони и Георги Райжекови, „Ритъм“ на Андрей Баташов, представленията на Магдалена Митева).

 

Гранично за изкуствата и по този начин – постигащо нова експресивност - бе и представлението на британската компания Immitating the Dog „Хотел Матусал“.

Между киното и театъра, то разказва историята на Хари - рецепционист в хотел някъде в Европа по време на война. Той е доволен от спокойната си работа, но има проблем – след тежка травма не може да си спомни как се е озовал в хотела, нито какво е правил преди това. Дори не е сигурен дали Хари е истинското му име.

Със средствата на екранното и сценичното изкуство, съчетани в кратък процеп на сцената, който дава различни перспективи на гледане и възприятие, спектакълът сглобява парчета от историята за една амнезия. Прави го с кинематографични образи в стила на филм ноар и следвоенното британско кино, редувани с живо актьорско присъствие.

Повтарящите се елементи и диалози и съчетанието между реален и изкуствено генериран образ лесно можем да свържем с две български представления в същия експериментаторски дух – "Радост за моето сърце" на Младен Алексиев на Драматичен театър – Ловеч и „Блус под земята“ на Веселин Димов и Театрална компания Момо.

Резултатът и в трите добри опита е стилен и вълнуващ визуален театър.

За финал на този обзор оставям още едно представление, което, макар да е част от програма „Шоукейс“, според мен е достойно за Международната селекция не само на Варненско лято, а и на който и да било друг фестивал. Става дума за Some Faves на Иво Димчев – спектакъл, който, подобно на всички досега, се отказва от наратива в името на подчертаната експресивност и дадената свобода за интерпретация от страна на публиката (макар че възможността за второто е по-скоро ограничена).

Представлението е компилация от сцени, базирани на многоброен списък от теми (идеи, хора или предмети), с които Иво Димчев се чувства свързан.

Далеч от революционния, но и страховит и труден за гледане “Лили Хендел“, Some Faves по забавен (колкото и да е трудно да си го представим) начин ни потапя в уникалния свят на един от най-обещаващите артисти на международната сцена за съвременен танц.

Личен до кръв, емоционален до истерия и физически до болка и удоволствие, пърформансът въвлича публиката безкомпромисно в калейдоскоп от състояния, движения и експресии. Така изследва начините как един монспектакъл може да свърже артиста с публиката и с театъра, като външна, съставна и отразяваща част на живота.

Песента се превръща в хореография и обратното, артистът се превръща в публика и обратното, биографията се превръща във фикция и обратното, предметът се превръща в изкуство и обратното – движението на енергии, идентичност, контекст и смисли в Some Faves е едновременно осезателно и неуловимо.

И ако езикът има нужда от превод, а класическият сюжетен театър – от специфичен културен контекст за интерпретация, този пърформанс иронично и дружелюбно ни показва как изкуството може да премине всички граници само и единствено ако е искрено. Като смеха, песента или кръвта по лицето.

Автор: Елена Пенева




Гласувай:
4



1. utremer - ...
26.07.2010 12:29
Поздрави за "Хей,момиче" - гледах го с абсолютно удоволствие. Вълшебно... "Варненско лято" си остава комай единственото преживяване, което града ми може да нарече свое. Винаги ми е тъжно как всяко събитие, случващо се тук е празник, все едно съм в читалището на Лясковец.... Малко, малко е. И тъжно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: felixkotkov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2428407
Постинги: 346
Коментари: 2128
Гласове: 5262