Всъщност дори ироничният поглед към него отдавна е банален, заради което мисълта за поредно подобрено технически копие на легендата, дори направено от Ридли Скот, не носи дори повей лековерен ентусиазъм у никого.
И може би точно това е причината "Робин Худ", посрещнат с хладен скептицизъм, сдържано любопитство и умерени очаквания от аудиторията, да пожъне такъв успех.
Да, всички знаехме, че петият общ проект на режисьора с Ръсел Кроу няма да е пръснал торби с пари за нищо.
От друга страна идеята да го кръстят на името на герой, който не се появява нито за миг във филма и да го насочат към широка аудитория, лишавайки го от фонтани кръв и брутално насилие въпреки средновековната дивотия, ни накара за пореден път да сведем глава пред всемогъщата криза.
Така че общо взето "Робин Худ" дойде на наклонени към минуса везни и е чудесно, че успя въпреки това с лекота да обърне резултата в своя полза.
Накратко, филмът проследява живота на Робин Лонгстрайд преди да хване гората с Веселата дружина. От безсмислените войни в армиите на крал Ричард Лъвското сърце срещу французите до достигането на управлявания от деспотичен шериф Нотингам и влюбването в своенравната местна вдовица Марион.
Трябва да се спомене, че любовта, която пламва помежду им, е от най-добрите постижения на филма, защото екранната химия между Кейт Бланшет и Ръсел Кроу бълбука от присъщите и на двамата актьори чувственост, съчетана с аристократичност, интелектуално излъчване и огнена своенравност. Добре се справят и останалите им колеги.
"Робин Худ" всъщност представлява епично разказана трагична история, в която обаче основните дилеми са човешки и земни, което е чуден мегдан както за актьорите, така и за визуалния екип.
И като стана дума за него, удовлетворяващо близо до "Гладиатор", филмът е заснет както само Ридли Скот и екипът му от режисьор на ефектите, оператор и дизайнер на костюмите могат - съвършено красиво във всеки детайл – от моралните противоречия, през битките, до селската дивотия в мръсни дрехи.
"Робин Худ" е визуален шедьовър дори ако сте имунизиран срещу патетични речи, драматично хващане на главата съпътствано от флаш-сцени от кахърното минало и кулминация с разкривено лице, вой на забавен каданс и летяща към нечия глава стрела.
Всички тези банални на пръв поглед неща работят прекрасно и мащабните гледки наистина качват оценката му с много точки нагоре.
Единствената дупка във въздействието като че ли е музиката на Марк Стрейтенфелд, която бихме описали като опит за драматично оркестриране на позаспали цигулки.
И след всички добри думи дотук като факла в нощната Шеруудска гора свети въпросът има ли смисъл безкайното преживяне на сюжети, герои и теми в потопения от рециклирани бози Холивуд.
Отговорът е за вас.
Елена Пенева за Avtora.com
